Тя, разбира се, щеше да му каже това. С надеждата, че ще я разбере. Дори и да не се получи така, пак бе уверена, че ще помогне. Защото момичето бе негова кръв, една кръв бяха и тримата.
И ако на този свят имаше нещо, което той да разбира добре, това бе, че кръвта вода не става.
Паркирах в тясна уличка на двайсетина метра от къщата, слязох и останалото разстояние го минах пеша. Вече виждах Джаки Гарнър ясно, приклекнал зад стената на парцела, носи черна вълнена шапка, черно яке, черни джинси. Ръцете му — голи, от устата му излизат кълбета фантомна белезникава пара. Под разкопчаното яке се чете изписана на тениската дума — Силвия.
— Ново гадже, а? — подхвърлих.
Джаки разтвори якето широко, за да видя по-добре фланелката. Надписът бе по-дълъг: Тим Силвия „Мейниака“, а отдолу се кривеше и несполучлива карикатура. Засмях се, това бяха името и прозвището, по-скоро прякорът на едно от нашите местни момчета, прочуло се като боксьор. Прякорът бе игра на думи: маниак и Мейн, нашият щат. През септември 2002 година Тим Силвия, 130-килограмово мъжище на двайсет и няколко години, а на ръст близо два метра, се оказа първият жител на Мейн, който се представи отлично в решаващ боксов шампионат, а през 2003 г. спечели в Лас Вегас и титлата в тежка категория, нокаутирайки непобедимия дотогава шампион Рико Родригес с дясно кроше още в първия рунд. „Главата му отнесох, начи!“ — похвалил се след мача Силвия на спортните репортери, а всички наши хора там се почувствали невероятно горди и сетне за тази победа и за съответното изявление се носеха легенди. За беля, по-късно, май след първата защита на титлата срещу една друга грамада на име Ган Макджий Гиганта, Силвия го заковаха на стероидния тест, а той доброволно се отказа от титлата и свали колана. Помня веднъж Джаки ми разказваше, че бил на мача на първия ред, а пръски от кръвта на Макджий попаднали на джинсите му. Оттогава си ги пазел само за специални случаи.
— Късметлия — рекох му тогава, а той отвърна:
— Един приятел ги бачка специално и ги шитка. Ако искаш, да те уредя по-евтино, а?
— Иначе не бих ги и взел — засмях се аз. — Всъщност изобщо не ми трябват.
Тогава Джаки се обиди. Чувствителен си бе, пък обичаше да се представя за по-големия брат на Силвия, тоест от същото човек тесто, че и боксьор, само че излязъл от форма.
Сега го запитах за работата, с която се бяхме заели.
— Колко хора са в къщата? — говорех тихо, но мисълта му бе на друга вълна.
— Я гледай ти, облечени сме еднакво — подхвърли той.
— Какво?
— Еднакви дрехи носим — скивай, ти си със шапка, същото яке, джинси. Само дето носиш ръкавици, аз пък съм с ей такава тениска. Иначе сме като близнаци.
Свястно момче беше Джаки Гарнър, обаче си падаше откачалка. Някой ми каза веднъж, че заряд избухнал случайно току до него по време на армейската му служба в Берлин, а то беше горе-долу малко преди падането на Стената. Бил в безсъзнание почти седмица, а след като дошъл на себе си, цели шест месеца не си спомнял нищо от това, което се е случило след 1983 г. Дори и след като се възстанови напълно, в паметта му пак имаше празноти. Редовно стряскаше продавачите в музикалния ни магазин, търсейки „нови“ компактдискове, дето всъщност бяха с по петнайсетина години остарели. От армията го пенсионираха, след това се хвана да работи на хонорар, наемник най-вече за силова работа. Познаваше оръжията, добре боравеше с тях, наясно беше с техниката на проследяването, пък и доста силен физически беше. Виждал съм го с лекота да се оправя с трима в кръчмарско сбиване, обаче от онзи заряд наистина му хлопаше дъската и понякога се държеше направо като дете.
Както и сега.
— Джаки, не сме на танци, братко. Няма значение как сме облечени, еднакво или другояче.
Той сви рамене, отмести поглед. Веднага загрях, че пак се е обидил.
— Виж сега, аз само казах, че е интересно — изтърси той с престорено безразличен тон.
— Аха, другия път като ти се обадя, първо ще те питам какво да си облека. Хайде, Джаки, че ще замръзнем. Давай да вършим работата.
— Нали ти си началникът, ти ще кажеш — веднага отвърна той, то така си и беше.