— Много ти благодаря, Сара.
— Аха, тра-ла-ла. Сигурно. Чух, че си имаш гадже. Как стана тая работа?
— Късмет извадих.
— Ама за теб, нали? Не и за нея. Да не забравиш за подаръка ми!
Рече и затвори.
Луис се поразтъпка из апартамента, излезе навън, обиколи плочата на полуосветения от лунната светлина незавършен етаж, стигна до прозорец. Оказа се, че той не гледа навън към улицата, а през стъклото Луис различи зле осветения интериор на застлано с бели плочки тухлено помещение. В центъра му бе поставен стол, тъкмо над канал за оттичане на водата. В тази част подът бе скосен към отвора. На страничните облегалки на стола имаше кожени ремъци за затягане.
Оглеждайки се по-внимателно, чак сега Луис видя, че пред него стои врата без дръжка. Натисна я навътре, влезе безпроблемно в бялата стая. Зад него и вляво се придвижи някаква сянка. За десета от секундата щеше да пусне няколко изстрела, но се удържа навреме, защото видя собственото си отражение в двупосочното стъкло огледало в самата врата. Отиде в центъра, приклекна до отвора. Всичко бе мито, чисто — и подът и самият канал. Дори и столът бе чистен и мит, с перилни препарати изглежда. Никакви следи от последния седящ на него. Миришеше само на дезинфектанти и белина. Облечените му в найлонова ръкавица пръсти леко докоснаха седалката, сетне я стиснаха здраво.
Само не и тук — помисли си той. — Моля те, Боже, нека да не са я убили тук…
Уличката на име „Кортланд“ се оказа истински лабиринт от зле подредени къщи, увиснали жици и пожарни изходи, кой със стълба, кой — без. Магазинът тъмнееше, единственият намек за занаята на собственика бе малка медна плочка върху тухлената стена с думите „НЕДО — АНТИКИ“. Самата стъклена витрина бе защитена с метална решетка, а вътрешността не се виждаше поради сиви пердета, които май много отдавна не бяха пипани. Цялата фасада изглеждаше занемарена, потънала в прах. Отляво на стъклото имаше врата от черна стомана, до нея домофон с вградена двойна камера. Прозорците над мен също тъмнееха.
Бях тръгнал от онзи апартамент, оглеждайки улицата внимателно, но признаци за външно наблюдение не забелязах. За всеки случай Ейнджъл ме бе прикривал, докато палех колата. За Манхатън хванах най-обиколния път и през цялото време следях дали не ме следи някой. Веднъж или два пъти се усъмних в очукана жълта тойота, но тя изчезна още преди да съм стигнал „Кортланд“, пък и аз направих няколко задължителни номера.
Сега натиснах звънеца до домофона. Отговориха ми почти веднага. Беше мъжки глас и не звучеше като на току-що разбуден човек.
— Търся Чарлс Недо — казах аз.
— Кой сте вие?
— Казвам се Паркър. Частен детектив съм.
— Не е ли малко късничко за посещения, а?
— Доста ми е важна работата.
— Колко важна?
Огледах се бързо. Уличката бе пуста, жива душа не се виждаше наоколо. Извадих творението от чантата, в която го бях преместил, като го държах за поставката, повдигнах го към обектива на камерата.
— Ей толкова — рекох.
— Покажете някакъв документ.
Пъхнах статуята обратно, измъкнах портфейла с картата и значката, поднесох му го да го види.
Настъпи мълчание, мина малко време, но нищо не се случи. Изведнъж гласът се обади:
— Изчакайте тук.
Този човек не бързаше, ама хич. Още малко и корени щях да пусна. Накрая ключалката изщрака, завъртя се ключ, чу се метален звук — отваряха други брави и резета. Е, вратата се открехна, зърнах човека зад нея, само дето тялото му беше като насечено от няколкото дебели верижки, които не беше свалил. Не напираше да ме пуска. Бе на средна възраст, по-скоро преваляше я — сивата му коса щръкнала на снопчета като на застаряващ пънкар, очите му доста малки и кръгли, устата му пълна, извита в недоволна гримаса. Носеше светлозелена роба, май му беше възтесничка, на корема здраво се бе издула. Под нея се виждаше черен панталон и бяла риза, поизмачкана, но чиста.
— Хайде пак да го видя онзи документ — пропя той. — За по-сигурно значи.
Този път му подадох картата.
— Чак от Мейн, а? — поклати глава той. — В Мейн зная едни магазини, хм, доста добри са.
— Като „Л. Л. Бийн“[10] ли?
Смръщи се още повече.
— За антики става дума. Е, хубаво, май по-добре е да влезете. Тук не е здравословно човек да седи по улиците посред нощ.
Първо затвори вратата, за да свали веригите, сетне отстъпи и ме пусна да мина. Нагоре водеше стълбище с поизтрити стъпала, предполагам към жилището на Недо. Вдясно беше входът за магазина. Отвори, поведе ме покрай остъклени шкафове, приличаха на вътрешни витрини, в тях зърнах старо сребро. Движехме се в лабиринт от полуразбити столове и маси, след малко стигнахме до малка задна стая с телефон, бюро с настолна лампа с подвижно рамо и огромен метален шкаф за документация, сив на цвят, сякаш от кабинета на съветски апаратчик изнесен. На задната стена на този офис висеше завеса, вече знаех, че закрива врата към помещение с най-ценната му стока.