Недо седна зад бюрото, извади очила от джоба на робата.
— Я ми го дайте — протегна той ръка към чантата.
Поставих псевдо статуята на бюрото, сетне извадих и черепите, подредих ги от двете й страни. Недо им хвърли бегъл поглед и много внимателно се загледа в творението от кости. Нито веднъж не го докосна с ръце, пипаше само поставката, въртеше я наляво и надясно и с интерес го оглеждаше. Сега в ръката му се появи и голяма професионална лупа. Дълго време продължи този оглед и докато траеше, Недо не отрони и дума. Най-сетне го побутна встрани и свали очилата.
— Какво ви наведе на мисълта, че този предмет може да ме интересува? — запита той.
Голямо усилие правеше да удържи неутрална покерджийска физиономия, но ръцете му чак потрепваха.
— Този въпрос трябваше да ми го зададете още преди да ме пуснете — рекох кротко. — Фактът, че съм тук, сам му отговаря.
Недо изпуфка.
— Добре, тогава ще го парафразирам: кой ви даде идеята, че може да се интересувам от подобен предмет?
— Сара Иейтс. Работи в Музея по естествена история.
— Библиотекарката ли? Умно момиче. Посещаваше ме чат-пат, винаги ми доставяха удоволствие визитите й тук.
Сега намръщеното лице се поотпусна, а в очичките му се появи оживление, проблеснаха искрици. Съдейки по думите му, изглежда, напоследък Сара не бе идвала често. Не бе трудно да се досетя защо е решила да стои по-надалеч — изражението на лицето му бе достатъчно показателно, дори и без видимата смес на съжаление и похотливи мераци.
— Винаги ли работите така късно? — изведнъж запита той.
— То май въпросът и за вас важи — върнах му топката.
— Напоследък не спя много. Безсъние ме мъчи, знаете.
Сега си сложи фини гумени ръкавици и се зае с черепите. Забелязах, че действа извънредно внимателно, деликатно е може би по-точната дума. Дори с респект и може би страх — да не би по някакъв начин да оскверни тези човешки останки. Трудно ми бе да си представя нещо по-страшно от вече случилото се с тях, но пък аз все пак не бях експерт в тази област — специалистът беше той. Тазовата кост, върху която лежеше черепът, бе издадена напред изпод горната челюст, на мен това сега ми заприлича на изплезен вкостенен език. Недо извади парче черно кадифе, нагласи лампата да му свети максимално удобно върху черепа.
— Къде ги намерихте тези вещи?
— В един апартамент.
— Имаше и други подобни, нали?
Не знаех доколко и какво мога да му съобщя, без да застрашавам задачата ни. Издаде ме самото ми колебание.
— Допускам, че е имало, след като не ви се отговаря. Е, няма значение. Но кажете друго — как бяха подредени черепите, когато ги намерихте?
— Не съм сигурен дали напълно ви разбирам.
— Питам дали не са били наредени по особен начин? Не бяха ли поставени върху нещо друго?
Замислих се върху същността на въпроса.
— От едната страна на статуята и между черепите имаше четири кости, струва ми се, че бяха една върху друга. Леко закривени, стори ми се, че са бедрени, само че не целите, бяха части. Имаше и прешлени, може би от долната част на гръбначния стълб.
Недо кимаше.
— Значи работата не е била довършена…
— Виждали ли сте нещо подобно и преди?
Недо повдигна единия череп и се загледа в празните дупки на очите.
— О, да — тихо отвърна той.
Сетне извърна очи към мен.
— Не намирате ли красота в тези неща, г-н Паркър? Нещо облагородяващо и красиво? Назидание в самата идея, че някой може да прибегне до човешки кости и използвайки ги като материал, да сътвори изкуство?
— Не — рекох ядно и в тона ми се прокрадна повече чувство, отколкото бе нужно.
Недо вторачи очи в мен, гледайки ме над върха на очилата си.
— И защо?
— И преди в живота си съм срещал хора, които се пробваха да създават изкуство с кръв и кости. Никак не ги харесах, ама хич.
Недо махна с ръка пренебрежително.
— Глупости — рече той. — Не зная точно за какви хора говорите, но…
— За Преподобния Фокнър[11] — изтърсих аз и тонът ми пак беше наситен с чувство.