Недо замлъкна. Помислих, само предположение, разбира се, нищо повече, че едва ли е възможно човек от неговия калибър и с такива интереси да не е чувал за Преподобния Фокнър и други подобни нему скверни личности, с които си бях имал работа. Но на мен ми бе нужна помощта му, и то спешно и ако това означаваше да му разкрия повече неща, то значи подобна жертва бе нужна.
— Аха — обади се той след малко и в гласа му имаше разбиране, при това сега ме гледаше със значително повишен интерес. — Да, Преподобният Фокнър бе точно такава личност. Значи го познавахте? Я почакайте, почакайте, ама това сте вие, нали? Същият! Детективът, дето го набара, нали? О, да, помня случая. Фокнър изчезна.
— Така си мислят някои хора.
Сега вече Недо просто трепереше от възбуда.
— Значи сте я виждали? Книгата имам предвид, нали?
— Да, виждал съм я. Никаква красота нямаше в нея. Беше я направил от човешка кожа и кости. Убивал хора, за да ги използва като материал.
Недо заклати глава.
— О, Боже, какво ли не бих дал само да я зърна, ей така за миг да я подържа в ръце! Каквото и да говорите за него, той бе част от една голяма традиция. Онази книга не бе единствената, никога не е била изолиран феномен. Имаше и други, е, може би не така чудесно и детайлно украсени, или толкова амбициозни като съзидание, но суровината си остава същата, а подобни антроподермични подвързии се търсят ужасно много сред съответните ценители и са ужасно скъпи…
— Антроподермични, а?
— О, да — продължи Недо, очевидно не схванал иронията във въпроса ми. — Подвързии от човешка кожа, нали? В библиотеката на Конгреса има екземпляр от Scrutinum Scriptuarum, отпечатана в Страсбург още преди 1470 г. На библиотеката я подарил някой си доктор Фолбер, който информирал, че през деветнайсети век дървените й корици са били подвързани с човешка кожа. Твърди се също, че в Правната библиотека на Харвард се намира вторият том на Practicarum Quaestionum Circa Leges Regias Hispaniae от Хуан Гутиерес от седемнайсети век. Книга, също подвързана с човешка кожа — на някой си Джонас Райт, макар че самоличността на този господин остава неизвестна за нас. Ами „Разбойникът“ от Джеймс Алън или Джордж Уолтън, както още е известен същият негодяй, в Бостънската библиотека? Ужасно необичаен предмет. След смъртта на Алън от кожата му изрязали известна част, обработили я и боядисали, за да заприлича на еленова, сетне с нея подвързали собствената му автобиографична книга. Като подарък я получил някой си Джон Феносин, човек едвам избягнал смъртта по време на един от Алъновите грабежи. Тази книга съм я виждал, макар че за другите не мога да твърдя същото. Помня, че имаше необичайна миризма…
Направи кратка пауза и продължи със същия апломб:
— Така че, ето, виждате — независимо от собствените ви чувства на отвращение или вражда спрямо Преподобния Фокнър, той безсъмнено е творец, уникален в усилията си. Може би неприятен, дори отблъскващ индивид с инстинкти на убиец, но в същото време артист и творец. И да се върнем на темата…
Изрече тези думи и почука с нокът по поставката.
— Човекът, създал този предмет, също работи в рамките на престара традиция: използването на човешки останки като орнаментация, украса да речем или ако предпочитате — memento mori[12], нали? Да не забравяме, че сме смъртни, г-н Паркър. Помните думите на Фок…
Замълча. Изглеждаше почти засрамен, но и ентусиазиран.
— Разбира се, че помните. Моля да ме извините. Но пък вие сам споменахте Фокнър… аз помня и другите… особено един от тях. Ужасен, просто ужасен…
Под издишащия, престорен слой на възпитана симпатия усещах как целият трепти от възбуда, очароваше го самата мисъл за онези перверзно нередовни изпълнения. Да би могъл, тутакси щеше да започне да ме разпитва за Фокнър, за книгата му, за Пътника[13]. Какво ли си мислеше в този миг? Че едва ли някога ще му падне друг подобен случай, а разочарованието от това, че не смее да ме разпитва, направо го съсипваше.
— Та докъде бях стигнал? — внезапно се стресна Недо. — О, да, до орнаментацията…
И тогава заговори, аз само слушах разказа му. Научих някои неща.
В Средновековието терминът църква не се отнасял само до самата сграда, а смислово обхващал и района около нея, включително и гробището, за което една от думите с неуточнен до днес произход била chimiter. Процесии били организирани, а меси понякога отслужвани в големите църковни дворове или в атриумите, тоест преддверията на Божите храмове. По същата сила на логиката мъртвите били често погребвани в рамките на главната структура, понякога в ниши в стените или под тях, дори под дъждовните водостоци или sub stillicidio, както ги наричали на латински, тъй като се предполагало, че стичайки се по църковните покриви и стени, дъждовната вода се осветява. Гробището било част от най-външната църковна площ, постепенно преливаща в двора и атрия или предцърковна земя, още и преддверие — на латински atrium, а на френски aitre. Французите имали и друга дума, донякъде обхващаща тази разтеглива площ — charnier или костница. Всъщност в даден по-ранен или по-късен период този термин се отнасял до особена част на гробищата или галериите покрай църковната ограда, над които били поставяни костници и урни с прахта на кремираните.
12
„Помни смъртта“, средновековен поздрав на католическите монаси, тук по-широко — смърт и нейните символи, паметник на смъртта и човешката тленност. — Бел. прев.