Гарсия направо копнееше да си прибере нещата, най-вече едно от тях. Бяха му важни, при това въпросното бе единственото, което би могло да го свърже с момичето. И с него, и с другите… Без него връзката би изчезнала, просто ей така. И край.
Усети приближаващата се кола. Същата беше. Излезе мъжът с коженото яке и тръгна към вратата. Гарсия с облекчение констатира, че отново носи със себе си кашона. Може би връща изнесеното обратно?
Минаха минути, вратата се отвори, негърът и по-дребният му спътник излязоха. Значи сега горе е само онзи, сам.
Гарсия се измъкна от сенките и тръгна към металната врата.
Отново претърсих стаите. Луис и Ейнджъл бяха преровили всичко на няколко пъти, но исках да съм абсолютно сигурен, че нищо не е пропуснато. Пак и пак проверявах помещенията, където имаше следи от живот. Накрая остана онова с белите фаянсови плочки, което Луис бе открил в мое отсъствие. Предназначението му бе повече от ясно. Макар и повърхностите да бяха идеално измити и да бе чистено навсякъде, пак знаех, че едва ли могат да се отстранят следите от канализационните тръби. А те вероятно бяха нови, тъй като тази стая бе зидана допълнително. Ако нечия кръв е текла в канала, там остатъци непременно щеше да има.
На импровизирана от дървена плоскост маса пред вътрешната стена на помещението бяха подредени кутии с блажна боя, стари четки, вече напълно втвърдени, а на края й стоеше купчина оръфани чаршафи, изцапани и залети със стара боя. Разместих ги, поогледах между тях, вдигна се фино облаче червеникава прах. Наведох се, опитах да я разпозная колкото мога, сетне със замах свалих чаршафите. На дървото остана червен слой, част от него попадна и на пода отдолу. Тухлена прах беше. Опипах стената с длан, понатиснах тук и там, усетих че зидът се помръдва съвсем леко, тухла се остъргва в тухла. Аха. Вгледах се отблизо — повърхността не бе абсолютно равна. Но само на едно-единствено място, на не повече от петдесетина сантиметра на височина. Понатиснах с пръсти, хванах една по-издадена тухла и упорито започнах да я разклащам. В началото почти не помръдваше, но бях упорит. И тя се пораздвижи достатъчно, че сетне да мога да я измъкна навън. Падна на масата, остана цяла, остави зееща дупка. Вътре имаше нещо. Надвесих се, светнах с фенерчето.
Човешки череп беше, поставен върху подобие на колона от кости, завързани с кадифена червена лента. Забраден със златист шарф с пайети, незакрити оставаха само очните и носната кухини и, разбира се, устата. В основата на колоната бяха разположени костите на две човешки ръце в пълен комплект, по един от всяка страна, а на съответните места лъщяха евтини пръстени. Встрани стояха дарове, поднесени като жертвоприношение — шоколад, цигари, чашка със златиста течност, миришеща на уиски. Още един олтар.
Сега забелязах и медальона. Бляскаше под лъча на фенера ми — сребро срещу бяла кост. Вмъкнах ръка и го извадих, сетне отворих капачето. Вътре бяха поставени две снимки на жени, изрязани в съответния формат. Първата не я познах. Втората бе жената на име Марта — същата, която бе дошла в моя дом да потърси надежда за детето си.
Изведнъж зад мен проблесна светлина, изтрещя силен изстрел. Току до дясната ми ръка се разлетяха тухлени парченца и дървени тресчици. Нещо попадна в дясното ми око и ме заслепи. Изпуснах фенерчето, залегнах на пода, а в същия миг дребна, възпълна фигура се мярна в коридора, силуетът й отчетливо изпъкна на фона на слабата светлина отзад. Сетне изчезна.
Чух двойно металическо изщракване, рязана двуцевка беше и онзи зареждаше отново. Нечий глас — вероятно на същия, на стрелеца — повтаряше налудничаво отново и отново едно и също на испански. Звучеше като молитва.
— Santa Muerte[14], reza por mi, Santa Muerte, reza por mi[15].
Чух и друго — по стълбището трополяха бързи стъпки, връщаха се Ейнджъл и Луис, затваряйки капана. Очевидно и стрелецът ги долови, защото темпото на молитвите му се усили, сега вече крещеше почти в скоропоговорка. Луис високо извика още отдолу, на стълбата:
— Не го убивай!
В същата секунда силуетът се появи отново и двуцевката изрева. Вече се търкалях към стената, когато масата с кутиите се разпадна на части, единият й крак шумно тупна към мен, а стрелецът нахлу в помещението. Пищеше молитвата си отново и отново, зареждаше в движение и стреляше, зареждаше и стреляше, пушек и прах, ужасен тътен изпълниха стаята, запушиха ми носа и очите. Във въздуха сякаш увисна мръсна мъгла, тя закриваше предметите, тук-таме се различаваха неясни детайли от едно и друго. Макар че очите ми бяха пълни с нечистотии, различих, по-скоро може би усетих тъмната, пълна форма. Пред нея ярко блесна огнен облак, за кой ли път гръм разтресе стените. Е, тогава стрелях.
14
Света Смърт — култова секта в Мексико; иконата — забраден череп и скелет с плащеница и коса в ръка — може да се види по някои улици. — Бел. прев.