Глава десета
Мексиканецът лежеше сред отломките от масата, разпилените кутии и четки, а изпокъсаните чаршафи частично покриваха краката му като надгробен саван. Една от кутиите бе пробита, боя течеше по пода, долната част на тялото му бе осеяна с бели пръски. Кръвта от раната в гърдите бликаше на тласъци, като че пулсира ритмично, изхвърляна от постепенно отслабващото сърце, обагряше плочките. Дясната му ръка се опитваше да хване нещо на стената, пръстите ми заприличаха на паяк, който се мъчи да полази нагоре. Опитваше се да докосне черепа в олтара.
— Muertecita[16], reza por mi… — повтаряше той, но сега това бе само шепот.
Луис и Ейнджъл връхлетяха в стаята.
— Мамка му! — изохка Луис. — Нали ти виках да не го убиваш…
Прах висеше навсякъде във въздуха, видимостта бе слаба и съдържанието на дупката в стената бе все още невидимо за него. Луис притича и клекна край умиращия. С пръстите на дясната ръка сграби лицето на мексиканеца и го извърна към себе си.
— Къде е тя? — почти изрева той. — Казвай къде е!
Очите на мексиканеца си останаха отправени нейде надалеч. Устните му продължаваха да се движат, повтаряйки своята мантра. Усмихна се далечно, сякаш съзря нещо невидимо за нас, отвори му се врата нейде в материята на времето и битието, показаха му обещаната награда. Или може би наказанието, негово и само негово. Стори ми се, че в очите му блесна почуда, а може би е било и страх, но те вече помътняваха и бавно гаснеха, клепките готови да се склопят за сетен път.
Луис го плесна здраво по бузата. Сега в дясната ръка държеше малка снимка на Алис. Досега не бях виждал образа й, може би лелята му я бе дала. А може би си беше негова, съхранявана години наред, реликва за нечий живот, далеч от очите, но не и от сърцето. Може би.
— Къде е тя? — повтори Луис.
Гарсия изкашля кръв. Зъбите му бяха червени, както и устните. Опитваше се отново да изрече звучащата като заклинание фраза, но не успяваше. Тогава се изкашля отново, потръпна, ръката му се свлече върху плочките и той умря.
Луис отпусна глава и покри лице с ръка. Сега снимката на Алис бе притисната към кожата му.
— Луис… — обадих се аз.
Той вдигна очи към мен и за секунда не успях да намеря точните думи. Сетне му казах:
— Мисля, че я намерих…
Екипът за бързо реагиране (ЕБР) пристигна пръв на местопрестъплението, но Луис и Ейнджъл вече ги нямаше. Полицейски диспечер бе разпратил спешен сигнал за „стрелба в района“, но първо бе алармирал ЕБР. Наложи се известно време да гледам в дулата на няколко рюгер мини 14 и деветмилиметрови автомати „Хеклер и Кох“. Опитвах се да разпозная нечие име или сериен номер по гащеризоните всред ужасната глъчка, крясъците и ослепителните светлини, с които ченгетата придружиха появата си. Момчетата от ЕБР щурмово нахлуха в стаята за екзекуции, огледаха мъртвия мексиканец, различните кости из апартамента и чак тогава загряха, че екшънът вече е свършил. Тогава отстъпиха терена на колегите си от деветдесет и шести участък. В началото се опитвах да отговарям на въпросите им по най-добрия начин, но скоро занемях. Налагаше се — трябваше да предпазя приятелите и себе си. Не биваше да говоря каквото ми дойде на устата, преди да съм се успокоил, подредил мислите и уточнил една сериозна, издържаща на всякакви въпроси версия. Бях истински разтресен, но то бе по-скоро резултат от онзи образ, който не можех да избия от съзнанието си. Отново и отново виждах Луис, застанал пред дупката в стената, взрял обезумял поглед в костеното лице на момиче, собствената му братовчедка, протегнал ръка към него с намерение да го докосне, но разбрал, че не притежава такава сила. Гледах го и не знаех как да му помогна: той се връщаше в мислите си в друго време, на друго място: в пълен с жени дом, тамошните му дни вече към края си, а в къщата се е появил нов живот. Още една жена.
Помня я. Помня я като бебе, даваха ми я да я бавя, докато жените готвеха и чистеха. Аз бях единственият мъж там, защото баща й — Дебър — беше мъртъв. Аз го убих, първият ми беше. Той ми отне майката. Затова го изтрих от лицето на земята. За отмъщение го направих, съвсем съзнателно. Още не знаех, че сестрата на майка ми е бременна от него. Нямах доказателства, но бях уверен, че е сторил нещо много, много лошо на мама и то я е убило. Усещах, че ще направи същото с мен, само че изчаква удобен момент. Тогава го предварих и го убих. А дъщеря му израсна без баща. Той беше човек долен, гаден, с най-мерзки мераци, щеше и на нея да посегне, мине ли някоя и друга година. Само че тя така и не можа да го опознае, да разбере що за гадина бе той. Иначе въпросите си стояха. Защо? Кой? Как? Въпроси и смътни подозрения. А веднъж започна ли да налучква истината, аз вече бях достатъчно далеч от дома. Един ден влязох в гората и повече не се върнах. Поех по друг път, моя си път. Тя тогава беше още дете. Отдалечих се от нея, а и от другите близки. И не знаех какво я е сполетяло. А сетне вече беше много късно…