АРНОЛД ХРАБОУСКИ: Ало, полицейско управление Френч Ландинг, сержант Храбоуски слуша. Избрали сте телефонен номер 911. От спешна помощ ли се нуждаете?
[Нечленоразделни звуци… може би прокашляне? ]
АХ: Ало? Сержант Храбоуски на телефон 911, слушам. Спешна по…
НЕПОЗНАТ: Здрасти, бе, нещастник.
АХ: Кой се обажда? Имате ли нужда от спешна помощ?
Н: Не аз, вие имате.
АХ: КОЙ се обажда, моля?
Н: Вашият най-страшен кошмар.
АХ: Господине, бихте ли се представили?
Н: Абала. Абала-дун. [фонетична транскрипция.]
АХ: Господине, не мога…
Н: Аз съм Рибаря.
[Мълчание.]
Н: Какво става? Изплаши ли се? И с право.
АХ: Господине, о, господине, има глоба за лъжливо…
Н: Камшици има в ада и окови в шейол [Може би казва „еол“46.]
АХ: Сър, бихте ли ми казали името си…
Н: Аз съм легион. Наброявам мнозина. Аз съм плъх под пода на Вселената. Робърт фрост го е казал [Непознатият се смее.]
АХ: Сър, бихте ли изчакали за секунда да ви свържа с нашия началник…
Н: Затваряй си устата и слушай внимателно, нещастник такъв — Записва ли се разговорът? Надявам се. Можех да се преправя [Непознатият може би казва „поправя“, но записът е неясен], ама не искам.
АХ: Сър, аз…
Н: Да го духаш, тъпако! Оставих ви една изненада, но ми писна да ви чакам да я намерите. Погледнете в кренвиршите на Ед. Е, може да се е поразвалила, ама като беше прясна, страшно [Произнася р-то много твърдо и думата звучи като „стрррашно“] ми се услади.
АХ: Къде сте? Кой се обажда? Ако се шегувате…
Н: Предай на стражаря много поздрави от мен.
В началото на разговора пулсът на Лудия унгарец е съвсем нормален — шейсет и осем удара в минута. В края на разговора, който приключва в осем часа и дванайсет минути, сърцето му хлопа като обезумяло. Пребледнял е като платно. Вслушвайки се в гласа на непознатия, е погледнал екранчето, на което се изписва номерът на обаждащия се — докато го записва, ръцете му така треперят, че цифрите се разбягват на три реда. Когато Рибаря прекъсва връзката и в слушалката отеква сигнал свободно, Храбоуски е толкова шашардисан, че посяга да набере записания номер, забравяйки, че линията за спешни обаждания е еднопосочна. Докосва гладката повърхност на червения телефонен апарат, но като ужилен изпуска слушалката върху вилката, ругаейки уплашено.
Сграбчва слушалката на черния апарат в съседство и започва да набира записания номер, но пръстите му изневеряват — натиска по два бутона едновременно.
Продължава да бълва псувни, а Том Лънд, който в този момент минава по коридора с чаша кафе в ръка, го чува и пита:
— Какво става, Арни?
— Извикай Дейл! — крещи Лудият унгарец и така стряска колегата си, че онзи се залива с кафе. — Извикай го веднага!
— Абе, какво ти става…
— ВЕДНАГА, мамка му!
Том повдига вежди, изпитателно се взира в Храбоуски, после влиза при Дейл и му съобщава, че Лудият унгарец окончателно е превъртял.
При втория опит Храбоуски успява да набере номера Апаратът от отсрещната страна на линията звъни. Звъни. Звъни.
Дейл Гилбъртсън пристига със своята чаша кафе. Има тъмни кръгове под очите, а бръчките около устата му са се вкопали по-дълбоко.
— Арни? Какво…
— Прослушай последния разговор. Мисля, че беше… ало? — Привежда се към апарата и отривисто разхвърля купчините хартия, натрупани на бюрото. — Ало, кой се обажда?
Заслушва се.
— Полицията, ето кой. Сержант Храбоуски, полицейско управление Френч Ландинг. А сега вие ми отговорете. Кой е на телефона?
Междувременно Дейл си слага слушалките и с нарастващ ужас прослушва последното обаждане на телефон 911, мислено възклицавайки: „Боже мой!“ Първата — най-първата — му мисъл е да се обади на Джак Сойер с молба за помощ. Да циври за помощ като хлапе, на което вратата е прещипала пръстите. Но трябва да се овладее — това е неговата служба, независимо дали му харесва или не, тъй че трябва да се стегне и да се опита да се справи. Пък и Джак е в Ардън с Фред Маршал на свиждане при лудата жена на Фред. Поне такъв беше първоначалният план.
Междувременно полицаите се струпват край Арнолд — Лънд, Чита, Стивънс. Дейл се оглежда и среща единствено подплашени погледи, пребледнели лица, слисани изражения. А дежурните по патрул? А свободните от дежурство? Същата работа. Може би само Боби Дюлак прави изключение. Обзема го ужас и отчаяние. Господи, какъв кошмар. Сякаш самосвал с повредени спирачки лети по нанадолнище към училищен двор, пълен с деца.
Като сваля слушалките, се одрасква, но въобще не забелязва.