— Проверихте ли телефона в „Севън-Илевън“?
— Ама това е уличен автомат — натъртва Дейл, сякаш обяснява на малко дете.
— Да, но по него може да има отпечатъци. Тоест, несъмнено е покрит с милиарди отпечатъци, обаче криминолозите могат да изолират най-пресните. При това с лекота. Възможно е престъпникът да е бил с ръкавици, ала все пак трябва да проверите за пръстови отпечатъци. Ако праща послания, оставя визитни картички и пише писма на родителите, значи е преминал във Втора фаза. Само по себе убийството не му е достатъчно. Вече иска да си разменяте ходове, да поиграе с теб. Може би дори иска да бъде заловен като синът на Сам50.
— Телефонът. Пресни отпечатъци по слушалката — гузно промърморва Дейл. Достойнството му е засегнато и на Сойер искрено му дожалява за него. — Господи, започвам да разбирам, че това разследване не е лъжица за моята уста…
Джак не желае да обсъждат този въпрос, затова бърза да го прекъсне:
— Разполагаш ли с хора, които да изпратиш в „Севън-Илевън“?
— Ами май Дит Джесперсън и Боби Дюлак са свободни. Джак решава, че Боби е твърде способен полицай, за да са губи времето в закусвалнята, намираща се в края на града, затова съветва Дейл:
— Кажи им да запечатат с жълта лента апарата и да разпитат човека, който обслужва бара. После да дойдат при нас в закусвалнята на Ед.
— Добре. — След известно колебание Дейл задава още един въпрос. Очевидно е напълно съкрушен и вече е на път да капитулира, което причинява мъка на Джак: — Какво още да направя?
— Съобщихте ли на щатската дирекция? А в окръжното управление? Известен ли е служителят на ФБР? Онзи, дето се мисли за Томи Лий Джоунс?
Дейл изсумтява:
— Ъ-ъ… всъщност… реших да поизчакам.
— Правилно — отсича Джак. Свирепото задоволство в гласа му кара Хенри да повдигне вежди и да отклони слепия си взор от природния пейзаж, обръщайки лице към своя приятел.
Нека отново се издигнем — с крилете на орела, както би казал преподобният Ланс Ховдал, лютеранският пастор на Френч Ландинг — и да полетим обратно към града над шосе № 93, опънато като черна кордела. На кръстопътя с магистрала № 35 завиваме надясно. Подминаваме изоставената пътека, която не води към златни мини и скритите съкровища на някой дракон, а към онзи изключително неприятен черен дом. Встрани се извисява футуристичният купол на „Голтсис“ (е… поне според разбиранията за футуризъм през седемдесетте години). Познатите ориентири са по местата си, включително буренясалата чакълеста алея, която се отклонява наляво от главния път и води към останките от някогашния замък на съмнителните удоволствия, собственост на Ед Гилбъртсън.
Нека изпърхаме с криле и да се спуснем върху телефонната жица в непосредствена близост до алеята. Горещите клюки гъделичкат птичите ни крачка — Мъртъл Харингтън, приятелката на Пола Храбоуски, тъкмо уведомява Ричи Бъмстед за трупа (труповете) в закусвалнята на Ед, а Ричи на свой ред ще съобщи новината на Клюна Сейнт Пиер — скърбящ баща и духовен предводител на Гърмящата петорка. Колкото и да е срамно да си го признаем, бръмченето на гласовете по жицата ни доставя удоволствие. Безспорно клюкарстването е гнусно, но определено действа ободряващо.
От запад се задава патрулна кола — Том Лънд е зад волана, а Дейл Гилбъртсън седи до него. От изток наближава виненочервеният додж на Джак. Двата автомобила се срещат при отклонението към някогашната закусвалня на Ед. Джак прави знак на Дейл да минат първи и завива след тях. Ние размахваме криле, издигаме се високо в небето и ги изпреварваме на местопрестъплението. Настаняваме се върху ръждясалата бензинова колонка, откъдето ще следим развоя на събитията.
Джак бавно върви към полусрутената барака по запустялата алея, обрасла с високи бурени и златник. Търси следи от предишен посетител, но забелязва само пресните отпечатъци от автомобилните гуми на полицейската кола.
— Май сме сами — съобщава на Хенри.
— Да, но докога?
„Няма да е за дълго“ — би казал Сойер, ако си направеше труда да отговори. Той обаче безмълвно паркира до патрулната кола и слиза от пикапа. Хенри сваля стъклото, но остава на седалката, както му е наредено.
50
Прозвище на серийния убиец Дейвид Бърковиц (р. 1953) — психопат, сериен убиец на жени, който пишел писма до близките на жертвите, осъден на 365 години лишаване от свобода. — Б.пр.