Джак не може да повярва, че приятният, добросърдечен Фред Маршал е извадил такъв фантастичен късмет и наистина е съпруг на тази жена. Дава ли си сметка колко велика, колко изумителна е тя? Ако не беше омъжена, Джак би се венчал за нея на секундата. Струва му се, че се е влюбил в нея още от мига, в който зърна тила й.
Но той няма право да се влюбва в тази жена. Тя е съпруга на Фред Маршал и майка на сина им, тъй че ще трябва да се примири с мисълта да живее без нея.
Джуди изрича няколко думи, които преминават през тялото му като звукова вълна. Джак се навежда, промърморва нещо, а тя се усмихва и грациозно му махва с ръка, приканвайки го да седне пред нея. Той се подчинява, продължавайки да потръпва от шока, предизвикан от първата им среща.
Изражението й подсказва, че е разбрала чувствата му, но няма нищо против. Това не го прави по-незначителен в нейните очи. Той понечва да я попита нещо. Не знае какъв ще е въпросът, но непременно трябва да го зададе. Смисълът няма значение. И най-идиотското питане ще свърши работа — не може само да седи и да съзерцава това удивително лице.
Преди да е изрекъл и дума, една реалност безшумно измества друга и без какъвто и да било преход Джуди Маршал е вече уморена жена на трийсет и няколко години с разрошена коса и сенки под очите, която го наблюдава изпитателно, седнала на пейка в заключеното психиатрично отделение. Би следвало да има усещането, че е дошъл на себе си, но всъщност му се струва, че пред очите му е станал фокус, извършен сякаш от самата Джуди, за да го улесни в провеждането на срещата.
Думите, които се изплъзват от устата му, потвърждават опасенията му, че ще произнесе нещо ужасно банално. Чува се как й казва, че му е приятно да се запознаят.
— И на мен ми е приятно, господин Сойер. Много съм слу — шала за вас, и то все прекрасни неща.
Търси в поведението й някакво потвърждение за величието на току-що отлетелия миг, но среща само сърдечна усмивка, която предвид обстоятелствата може би замества потвърждението.
— Как се чувствате тук? — пита и везните още повече се накланят в негова полза.
— Трудничко ми беше, докато свикна с обкръжението, после осъзнах, че тези хора са се изгубили и не са могли да намерят обратния път. Някои от тях са много интелигентни. Тук проведох разговори далеч по-интересни от онези в групата в църквата или в Асоциацията на родителите и учителите60. Може би много по-отдавна е трябвало да дойда в психиатрията! Престоят в отделението ми помогна да разбера някои неща.
— Например?
— Ами, че съществуват най-различни начини човек да се изгуби, освен това да се изгубиш е много по-лесно, отколкото сме готови да признаем. Хората тук не умеят да прикриват чувствата си, а повечето от тях цял живот така и не са се научили да се преборват със страха си.
— И според вас как става това?
— Като го приемеш, ето как! Не трябва да стоиш и да повтаряш: „Изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред. Крачиш, докато още повече се объркаш. Всеки би трябвало да го знае — особено вие, Джак Сойер.
— Особ… — Но преди да формулира въпроса, до него изниква възрастна жена с миловидно, но сбръчкано лице, и го докосва по рамото.
— Прощавайте. — Старицата свежда глава като свенливо дете. — Искам да ви питам нещо. Вие ли сте баща ми?
Джак се усмихва:
— Нека първо аз да ви задам един въпрос. Естел Пакард ли се наричате?
Жената радостно кима, очите й блестят.
— В такъв случай — да, аз съм баща ви.
Естел развълнувано притиска с длани устните си, свежда глава в кокетен поклон и бавно тръгва нанякъде, сияеща от щастие. След два-три метра се обръща, леко махва на Джак за довиждане, отново се врътва и се отдалечава.
Като извръща поглед към Джуди Маршал, тя изглежда променена — сякаш едва-едва е повдигнала воала на посредствеността, колкото да открие частица от огромната си душа.
60
Национална асоциация на родителите и учителите — най-голямата доброволна организация с идеална цел за защита на правата на децата в САЩ, чиято мисия е да възпитава в толерантност и уважение и към расовите и културните различия. — Б.пр.