— Тук, в покрайнините на Френч Ландинг, скърби в усамотение майката на Ърма Френо — започва репортерът. — Можем само да гадаем как ли се чувства днес самотната майка.
По-симпатичен е от У ендъл Грийн, но също като нашия стар приятел зле прикрива въодушевлението си, в което има нещо извратено.
Фред изключва телевизора и ръмжи:
— Толкова ли не можете да оставите горката жена на мира? — Поглежда кълцания бифтек в чинията си, но вече няма апетит.
Бавно поставя на главата си шапката на Тай. Стяга го и за миг той се поколебава дали да не отпусне малко ластика отзад. Идеята го ужасява. Ами ако животът на сина му се крепи на тази лентичка и с подобно действие го убие? Подобно хрумване е поразително абсурдно и едновременно с това неоспоримо.
Ако продължава в същия дух, скоро ще откачи като жена си… или като Сойер. Да се доверява на Сойер е налудничаво колкото да смята, че ще убие сина си, като разшири шапката му… но Фред приема и двете твърдения. Хваща вилицата и продължава да се храни, без да сваля шапката, килната на главата му като шапчицата на Спанки в ранните Филми от поредицата „Нашата банда“.62
Клюна Сейнт Пиер седи по гащета на дивана, на скута му лежи отворена книга (стихосбирка с творбите на Уилям Блейк63), но той не чете. Мецана спи в съседната стая, а Клюна се мъчи да надвие желанието си да отскочи до бар „Санд“ да потърси дрога, макар че от пет години не е докосвал и грам. След смъртта на Ейми всеки Божи ден се бори с изкушението и напоследък устоява само като си напомня, че ако е на „дяволски прах“64, не ще намери Рибаря, за да му отмъсти.
Хенри Лейдън е в студиото си; сложил е грамадни слушалки „Акай“ и слуша „Помня април“ в съвършеното изпълнение на Уорън Ваче, Джон Бънч и Фил Фланиган. Надушва мъглата дори през стените — вони като в закусвалнята на Ед. С други думи — на мъчителна смърт. Пита се как ли е минало посещението на Джак в психиатричното отделение на лютеранската болница. И мисли за съпругата си, която напоследък му се струва по-близка от всякога (не си дава сметка, че чувството се е подсилило след танцовата забава в „Макстънс“) и по-неспокойна.
Да, всевъзможни наши приятели са налице, но един от тях се губи от полезрението ни. Чарлс Бърнсайд не е в общия салон на „Макстънс“ (на екрана на допотопния цветен телевизор, монтиран на стената, върви стар епизод от сериала „Семейни връзки“), няма го и в трапезарията, където привечер се сервират леки закуски, а и стаята му е празна — чаршафите са сменени (но понамирисва на стари екскременти). Ами в тоалетната? И там го няма. Одеве Торвалд Торвалдсън се отби по малка нужда и да си измие ръцете, ала в момента помещението е пусто. Но има нещо необичайно: в една от кабините е захвърлен пухкав пантоф на жълти и черни райета, напомнящ на мъртва земна пчела. Намира се във втората кабина отляво, разбира се. Любимата на Бърни.
Дали да потърсим стария палавник? Може би трябва. Може би незнанието къде се намира този разбойник поражда у нас тревога. В такъв случай да навлезем в мъглата безшумни като сън и да тръгнем към подножието на стръмната Чейс Стрийт. Ето го и хотел „Нелсън“ — партерът се губи в мъглата, а ивицата с цвят на охра, която опасва фасадата и бележи нивото на придошлата река при едно отдавнашно наводнение, почти не личи в сумрака. От едната страна на хотела се намира заведението „Уисконсинската обувка“, но вече е затворено. От другата страна е таверната на Лъки, пред която в този миг една кривокрака старица (казва се Бърта ван Дюзън, ако ви интересува), подпряла длани на едрите си колене, се е привела над канавката и бълва пиво „Кингсланд“. Звуците, които издава, напомнят стърженето на скоростен лост, включван от неопитен шофьор. На входа на хотела търпеливо клечи старо псе, което ще изчака Бърта да се върне в заведението и ще се промъкне към канавката да изяде полусмлените парченца месо, плуващи в пивото. От таверната звучи морният носов глас на покойния Дик Кърлис Едноокия — идол на шофьорите на камиони, които си падат по кънтри музиката, който пес за местността Хейнсвил Удс, осеяна с гробове на всеки километър.
Подминаваме кучето, което апатично изръмжава след нас, и се вмъкваме във фоайето на хотела, озовавайки се сред проядени от молци глави на препарирани животни — вълк, мечка, лос и ужасно овехтял, проскубан бизон с едно стъклено око — се взират в празните канапета, празните столове, асансьора, който не работи горедолу от 1994 година, и празната рецепция. Морти Файн — служителят, който дежури нощем, се намира в канцеларията — вирнал е крака на една празна картотека, чете списание „Пийпъл“ и си чопли носа.) Във фоайето вечно мирише на речна тиня — тежкият дъх се е пропил буквално във всичко но тази вечер е по-натрапчив от обикновено. Навежда ни на мисли за несполучливи хрумвания, опропастени инвестиции, фалшифицирани чекове, влошено здраве, дължими суми за издръжка на бившата съпруга, лъжливи обещания, рак на кожата, погубени амбиции, забравени куфарчета с мостри на евтини джунджурии, погинали надежди и неизбежен дюстабан. Човек не идва на подобно място, освен ако не го познава от предишно посещение, пък и няма друг избор. Мъже, изоставили семействата си преди двайсет години, в този момент се изтягат на тесни легла с дюшеци, вонящи на урина, кашлят и пушат цигари. Старият западнал бар (където старият западнал Хувър Далримпъл навремето даваше аудиенции и провеждаше помирителни събрания почти всяка петъчна и съботна вечер) от началото на месец юни е затворен по единодушно решение на градския съвет, когато Дейл Гилбъртсън скандализира местния политически елит с видеоматериал (професионално заснет от сержант Том Лънд, проявил се като опитен оператор) за три пътуващи стриптизьорки, подвизаващи се под названието „Анално университетско трио“, които изнасяха на миниатюрната сцена синхронно изпълнение на номера с краставицата; все пак хората, обитаващи за постоянно хотел „Нелсън“, могат да си пият бирата съвсем наблизо, в таверната на Лъки. Сметката за престоя в хотела се плаща веднъж седмично на рецепцията. Можеш да ползваш котлон в стаята, но само след изрично разрешение на управата и предварителна проверка на кабела. Можеш дори да умреш в хотелската си стая и в предсмъртния си час да слушаш скърцането на леглото на горния етаж, където друг безпомощен стар неудачник лъска бастуна.
62
Нашумяла американска кинопоредица (1922–1944) за приключенияята на банда хлапета, известна още като „Малките калпазани“. — Б.пр.
63
Уилям Блейк (1757–1827), британски поет и художник, автор на картини, изобразяващи мистични видения. — Б.пр.
64
Жаргонно название на фенциклидин — синтетичен наркотик, който поражда усещане за сила, неуязвимост и притъпява сетивата. — Б.пр.