Н-да. Изглежда възстаричък — като че ли дори по-възрастен от самия Анди — при това е по пижама, но кой знае защо Рейлсбак е уверен, че странната птица е тук с намерението да свие нещо. Не го разубеждава дори босият крак, който е доказателство, че този тип надали идва от улицата.
Отваря уста да извика — например: „Трябва ли ви нещо?“ или „Търсите ли някого?“ — но се разколебава. Присъствието на непознатия поражда странно чувство. Вероятно е предизвикано от прокрадващите се забързани стъпки и проверката на вратите, но това не е всичко. Съвсем не. Непознатият вдъхва непонятно усещане за мрак и опасност. Халатът има джобове — виждат се съвсем ясно — значи е възможно в някой да е скрито оръжие. Крадците не винаги са въоръжени, но…
Старецът изчезва зад ъгъла на коридора. Анди стои на прага и размишлява. Ако имаше телефон в стаята, можеше да предупреди Морти файн, но уви, подобен лукс е непознат за хотел „Нелсън“. Следователно какво му остава?
След кратък мислен спор със самия себе си на пръсти се промъква по коридора и надниква в задъненото странично крило. Там има още три стаи — 312, чака 314 — последната е чак в дъното на коридора и сега е единствената обитаема. Наемателят пристигна напролет, но Анди не разполага с почти никакви сведения за него, знае само името му — Джордж Потър. Разпита и Ърв, и Хувър Далримпъл, но Хувър не знаеше абсолютно нищо за новодошлия, Ърв също не беше кой знае колко по-осведомен.
— Но как така, трябва да разучиш… — протестираше Анди — разговорът се състоя в края на май или началото на юни, горе-долу по времето, когато затвориха барчето „Еленската глава“ на партера. — Виждал съм ви да пиете бира при Лъки.
Ърв цинично повдигна рунтавата си вежда:
— Виждал си ни да пием бира, значи. Хей, какво си взел да ме разпитваш? Да не си ми жена?
— Не, бе, просто се интересувам. Като седнеш да пиеш бира с някого, разменяте по някоя дума…
— Обикновено е така. Но не и с този тип. Седнах, поръчах една кана пиво, обаче почти през цялото време имах съмнителното удоволствие да слушам собствените си приказки. „Какво мислите за играта на «Бруърс» през този сезон?“ — почвам аз „Калпава работа“ — отвръща той, — също като миналия. Слушам по ра-аадиото коментара на мача на „Къбс“65…
— Така ли вика? „Рааадио“?
— Е, аз лично не го произнасям по този начин, нали? Да си ме чувал да казвам „рааадио“? Не, казвам си „радио“ като всеки нормален човек. Ще ме изслушаш ли или ще Дърдориш врели-некипели?
— Май няма много за разправяне.
— Много си прав. Та ми вика значи: „Хващам нощните репортажи за «Къбс» по радиото и това ми стига. Като малък баща ми все ме водеше на «Ригли».“ Така разбрах, че е от Чикаго, но иначе — нъцки.
Като вижда шибания крадец в коридора на третия етаж, първата мисъл на Анди е дали пък това не е Потър, господин Джордж Саможивец Потър, но онзи е висок, сигурно има метър и деветдесет, пък и прошарената му коса е доста гъста. А господин Един пантоф е по-нисък и трътлест, досущ като крастава жаба. „При това отровна — допълва мислено Анди, сетне продължава да разсъждава наум: — Вътре е Шибаният крадец е в стаята на Потър, сигурно тършува из чекмеджетата и търси скътани мангизи. Петдесет-шейсет долара, пъхнати в някой чорап, както правех аз наврелтпо. Или се кани да му отмъкне радиото. Скапаното му рааадио.“
Добре, де, ама в крайна сметка това какво му влиза в работата? Срещнеш Потър в коридора, най-учтиво го поздравяваш с „добро утро“ или „добър ден“, на което той отвръща с неучтиво пръхтене. С други думи — нъцки. Видиш го при Лъки — пие сам, сяда оттатък джубокса. Е, ако се настаниш до него, сигурно би приел да си разделите кана пиво — опитът от краткия тет-а-тет с Ърв го доказва — но какъв е смисълът, ако човек не размени някоя и друга приказка? Пък и защо той, Андрю Рейлсбак, ще рискува да си навлече яростта на някаква си отровна крастава жаба по халат заради някакъв дърт мърморко, който не те удостоява дори с „да“, „не“ или „може би“?
Ами…
Защото колкото и високопарно да звучи, тук е неговият дом — ето защо. Защщото не може, като сгащиш някакъв ненормален дъртофелник с един пантоф да се мъчи да гепи малко мангизи или някое „рааадио“, да обърнеш гръб и да се изнижеш. Защото най-вероятно гадното чувство, което му вдъхна с прокрадващите се стъпки („Кофти тръпка“ — както биха се изразили внуците му), чисто и просто е плод на шубето. Защото… Изведнъж го осенява хрумване, което, макар да не е напълно достоверно, доста се доближава до истината. Ами ако този тип наистина е комшия от пансиона „Макстънс“? Старческият дом не е толкова далеч, имало е случаи, когато на някой дядко (или бабка) му се разхлопа дъската и се залута извън очертанията на „резервата“. Обикновено загубилият се бива забелязан и доставен обратно, преди да е успял да се отдалечи толкова много — трудно ще подминеш незабелязано човек по халат и с един пантоф — но привечер падна мъгла и улиците са безлюдни.