„Ама и ти си един! — упреква се Анди. — Уплаши се до смърт от някакъв тип, който е поне десет години по-стар от тебе и с фъстъчено масло вместо мозък. Минал е покрай празната рецепция и се е залутал по коридорите — няма шанс Файн да е на мястото си — заврял се е в задната стая и прелиства я някое списание, я книжка с голи жени — и сега горкият човечец търси ли, търси стаята си в «Макстънс», проверява една по една вратите във всеки Божи коридор и хабер си няма къде се намира. Потър сигурно си пие бирата в близката кръчма (това поне се оказва вярно) и е оставил стаята си отключена (което със сигурност не е вярно).“
Макар че още изпитва страх, Анди завива по страничния коридор и колебливо се насочва към отворената врата. Пулсът му се ускорява, защото продължава да го гложди съмнението, дали все пак старецът не е опасен. Спомня си колко неприятно му стана само като го гледаше в гръб…
Все пак, Бог да му е на помощ, пристъпва към стаята. — Господине? — провиква се през отворената врата. — Господине, май сте сбъркал стаята. Това е стаята на господин По-тър. Не можете ли…
Млъква. Няма смисъл да говори, защото вътре няма никого. Как е възможно?
Отдръпва се и проверява бравите на 312 и 313. И двете са здраво заключени, както и очакваше. След като се уверява лично, влиза във владенията на Джордж Потър и подробно ги инспектира, макар да знае поговорката, че любопитството не води до нищо добро. Стаята на Потър е малко по-голяма от неговата, но иначе двете си приличат — представлява кутийка с висок таван (навремето са строили сградите така, че човек спо-койно да може да се движи изправен — това поне трябва да им се признае). Пружината е провиснала, но покривката на тясното легло е старателно опъната. На нощното шкафче е поставен флакон с таблетки (лекарството се оказва антидепресант золофт) и рамкирана снимка на жена. Ако питат Анди, дамата е истинско плашило, но Потър сигурно я гледа с други очи. Си гурно е така, щом е поставил снимката й на нощното шкафче, та да става и да ляга с нейния образ.
— Потър? Има ли някой тук? Е-хо?
Изведнъж е обзет от ужасяващото чувство, че някой стои зад гърба му; мълниеносно се извръща, устните му са разтегнати в страховита гримаса, която разкрива изкуствените му зъби и донякъде е плод на паниката. Вдига ръце да предпази лицето си от удара, който неминуемо ще последва… но зад гърба му няма никого. Дали онзи не се е спотаил в централния коридор? Не. Анди го видя как се прокрадна в страничното крило. Няма начин да се е озовал пак зад него, освен ако не е пропълзял по тавана като муха…
Вдига поглед да провери, макар да е наясно, че подобно предположение е пълен абсурд и че в момента робува на чисти измишльотини, но наоколо няма жива душа. Само че няма какво да види. Най-обикновен таван, пожълтял от времето и дима на цигарите и пурите.
Радиото — о, ужасно съжалявам и моля за извинение, ра-аадиото — си стои на перваза. Впрочем апаратът е страхотен — марка „Боус“, и то от онзи модел, за който Пол Харви66 не пропуска да спомене в обедното си предаване.
През мръсното стъкло на прозореца се вижда металната аварийна стълба.
„А-хаа!“ — казва си Анди и се втурва към прозореца. Но като вижда, че е затворен отвътре, победоносната му усмивка помръква. За всеки случай наднича навън и вижда само няколко метални стъпала, които се губят в мъглата. Няма и помен от син халат и голо теме, осеяно с жълтеникави петънца. Естествено. Проклетият крадец не е избягал през прозореца, освен ако не владее магически трик за затваряне на дръжката отвътре, след като е стъпил на аварийната стълба. Анди се обръща, замисля се, после коленичи и наднича под леглото. Натъква се на очукан тенекиен пепелник, в който са поставени неразпечатан пакет „Пал Мал“ и рекламна пластмасова запалка на светло пиво „Кингсланд“. Нищо друго, само валма прах. Тъкмо опира длан върху покривката на леглото, готвейки се да се изправи, когато погледът му попада върху вратата а на дрешника, която е открехната. — А, ето къде си бил! — прошепва толкова тихо, че не чува гласа си. Изправя се и застава пред отворения дрешник. Мъглата може и да не идва като котенце, което безшумно пристъпва на лапките си, както твърди Карл Сандбърг, но Анди Рейлсбак със сигурност се движи из стаята на Джордж Потър именно по този начин. Сърцето му отново се разхлопва, при това толкова силно, че изпъкналата вена на челото му започва да пулсира. Човекът, когото забеляза одеве, е в дрешника. Така твърди логиката. Интуицията буквално го крещи. И ако подозрителният тип действително е заблуден пансионер от „Макстънс“, който се е залутал в мъглата и се е озовал в „Нелсън“, защо не отвръща на виковете на Анди? Защо се крие? Защото, макар да е стар, изобщо не е заблуден, ето защо. Заблуден е колкото и самия Анди. Човекът с единия пантоф е шибан крадец и сега се крие в дрешника. Може би стиска нож, който е криел в джоба на износения син халат. Или се е въоръжил с огъната телена закачалка. А може би просто се спотайва в тъмното с широко разтворени очи и сгърчени пръсти като хищни нокти. На Анди вече му е все едно. Вярно, лесно се плаши — все пак е пенсиониран продавач на електроуреди, не Супермен — но когато изплашеният човек бъде подложен на твърде голямо напрежение, страхът му прераства в гняв, както високото налягане превръща въглищата в диаманти. Анди вече е по-скоро разгневен, отколкото изплашен. Сграбчва хладната валчеста дръжка и се обляга на вратата. Поема дъх веднъж… втори път… събира кураж, подготвя се… „настройва се психически“ по думите на внуците… пак поема дъх… ей-тъй, три пъти за късмет, и…
66
Пол Харви (р. 1918) — най-популярният радиоводещ в Америка, чието предаване „Новини и коментар на Пол Харви“ се излъчва три пъти дневно по най-големите станции. — Б.пр.