Обръща на следващата страница (на корицата на албумчето пише „ЗЛАТНИ СПОМЕНИ“) ц ето я заедно с Ърма на пикника, организиран за служителите на „Мисисипи Илектрикс“ още по времето, когато малката беше на четири годинки, а до банкрута на електрическата компания оставаше цяла година и животът вървеше относително добре. На снимката Ърма се плиска във водата с разни хлапетии, а усмихнатото й личице е изцапано с шоколадов сладолед.
Без да откъсва поглед от фотографията, Танси посяга към чашата с ликьора и отпива малка глътка. Изведнъж незнайно откъде (или може би от онова място, на което се спотайват всички злокобни и несвързани мисли, преди да изплуват в съзнанието ни) й идва наум онова глупаво стихотворение от Едгар Алан По, което трябваше да зубрят наизуст в девети клас. Не се е сещала за него от години и няма причини да си го припомня тъкмо сега, но първият куплет възкръсва в паметта й. Взирайки се в образа на Ърма, тя започва монотонно да рецитира, без паузи, със съвършено равен глас, от който госпожа Норманди би надала отчаян вик и би заскубала гъстата си коса. Но нас декламацията на Танси не ни отчайва, а ни кара да изтръпваме, все едно слушаме рецитацията на мъртвец.
— В късна нощ преди години сам над книгите старинни безотраден вниквах жаден в знания незнайни тук скръбен търсех без сполука мир във тайната наука но оборен в сънна скука чух внезапно бавен звук…
В този миг на евтината талашитена врата на караваната тихо се почуква. Танси вдига глава и разсеяно се оглежда, сбърчила устни, обагрени от кафеения ликьор, сетне завалено подвиква:
— Лесссър? Ти ли си?
Сигурно е той. Надали са ония от телевизията, или поне се надява да не са те. Не пожела да говори с тях и ги експедира на бърза ръка. Някакво гласче й нашепва, че те ще започнат да я омайват и утешават само за да я изкарат кръгла глупачка в техния репортаж, досущ като гостите на шоуто на Джери Спрингър67, които винаги изглеждат страшно загубени.
Никой не отговаря… но ето пак: Чук. Чук-чук.
— Някой гост навярно чука — промърморва Танси и става. Движи се като насън. — Някой гост навярно чука казах вслушан в тихий звук някой гост и никой друг!
Чук. Чук-чук.
Не прилича на потропване с кокалчетата на ръката. Звучи като подраскване с нокът.
Или с човка.
Прекосява стаята, замаяна от наркотиците и брендито; босите й стъпала тихо шумолят по мокета, който навремето беше пухкав, но вече е доста протъркан — тя, бившата майка. Отваря вратата в мъгливата лятна вечер, но отначало не вижда нищо, тъй като погледът й е насочен твърде високо. На изтривалката прошумолява нещо.
Някакво същество, някакво черно същество любпитно я наблюдава. Гарван, мили Боже, това е гарванът на По, който й е дошъл на гости. — Господи, бълнувам! — промърморва Танси и прокарва пръсти през оредялата си коса. — Господи — повтаря гарванът на изтривалката. После изцвърчава весело като синигер: — Горг!
Ако я попитат, Танси ще отговори, че е твърде друсана, за да изпита страх, но явно не е точно така, тъй като стреснато възкликва и отскача назад.
Гарванът чевръсто прескача прага и започва да крачи по поотъркания пурпурен мокет, продължавайки да я наблюдава с блестящите си очички. Перата му лъщят от полепналите по тях капчици кондензирана влага. Подминава Танси, спира, отърсва се и се накокошинва. После се извръща към жената, сякаш пита: „Добре ли го правя, миличка?“
— Върви си — казва тя. — Нямам никаква представа какво си и дали въобще си тук, но…
— Горг! — настоява гарванът, после разперва криле и литва в отсрещния край на дневната — напомня на овъглено парченце, отронено от гръбнака на нощта. Танси изпищява, свива се и машинално закрива лице с дланите си, но Горг не се доближава. Поради липсата на бюст на богинята Атина Палада птицата каца на масата до бутилката с кафеено бренди.
Танси размишлява: „Объркал се е в мъглата, това е то. Може дори да е има бяс или оная болест по лимоните, как и беше името? Трябва да ида до кухнята да взема метлата. И да го прогоня, преди да се е надрискал…“
Но кухнята е твърде далеч. Струва й се, че кухнята се намира на стотици километри оттук, някъде към Колорадо Спрингс. Пък и на масата вероятно няма никакъв гарван. Сигурно халюцинира под влияние на проклетото стихотворение… и защото изгуби дъщеря си.
Болката едва сега прониква в замъгленото й съзнание — жестока и парлива като нажежено желязо — и тя потръпва. Спомня си детските ръчички, които понякога обвиваваха шията й. Виковете, които я будеха нощем. Уханието на току-що изкъпаното телце.