Дейл се подсмихва мрачно: — Давам ти половин час. Минимум. — Страхотно. А записът от 911 още ли е в теб?
— Като ми отнеха разследването, щатските взеха касетата наред с останалите улики. Днес следобед пратиха микробус да прибере всичко.
— Дейл, не!
— Спокойно, моето момче. Имам копие на сигурно място в бюрото си.
— Не ме плаши така, току-виж съм получил инфаркт! — Джак се тупа по гърдите.
— Извинявай — отвръща Гилбъртсън, а в това време си мисли: „Като те гледах там, сред тълпата, хич не ми изглеждаше като човек, който е в състояние да се уплаши.“
Насред стълбището Джак се сеща, че Спийди му спомена да използва два пъти онова, което му беше оставил… но вече е късно, даде цветята на Танси. Мамка му. Подушва дланите си и се усмихва.
Може би в крайна сметка още са у него.
Глава 17
ДЖОРДЖ ПОТЪР седи на тесния нар в арестантска килия, която е третата подред в късо коридорче, вонящо на урина и дезинфектант. Гледа през прозореца към паркинга, който напоследък стана арена на бурни страсти и все още е пълен с щуращи се насам-натам хора. При звука от приближаващите стъпки на Джак не се обръща.
На отиване към килията Джак забелязва два надписа: „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“ — гласи единият, а другият: „СБИРКА А. А. ПОН. 19:00; АН69 ЧЕТ. 20:00“. Подминава чешмичка и допотопен пожарогасител, върху който някой умник е написал „Смехотворен газ“.
Застава пред килията и с ключовете от дома си почуква по металните решетки. Потър най-сетне откъсва поглед от прозореца. Тъй като все още се намира в състояние на свръхчувствителност — страничен ефект от пребиваването в Териториите — от пръв поглед Джак отгатва истината за човека. Личи си по тъмните кръгове под хлътналите очи, нездравия тен и леко вдлъбнатите слепоочия, в които са сгушени тънки вени.
— Здравейте, господин Потър. Искам да говоря с вас, но разполагаме с много малко време.
— Искаха да ме линчуват — отбелязва арестантът — Да.
— Може би не биваше да ги спирате. И без друго съм аут, остават ми три-четири месеца, не повече.
Джак вади от горния джоб на ризата си магнитната карта, която му даде Дейл, и отключва килията. При вкарването на картата от устройството се разнася пронизително бръмчене, което спира веднага щом той отдръпва ключа от решетката. В стаята на дежурните на долния етаж сигурно вече свети индикаторът, обозначен с „А. К. № 3“.
Той влиза и присяда на ръба на нара. Прибра връзката ключове, защото не иска дъхът на метал да заличи аромата на момини сълзи по дланите му.
— Къде е?
Потър не пита Джак откъде знае — просто вдига едрата си възлеста ръка — ръка на дърводелец — и докосва корема си. После отсечено я отпуска.
— Започна с болки в стомаха. Преди пет години. Най-послушно вземах хапчета и си слагах инжекции. Тогава живеех в Ла Ривиер. Страдах ужасно… повръщах където ми падне. По ъглите и къде ли не. Веднъж дори бях повърнал в леглото, без въобще да се усетя. Като се събудих на сутринта, повръщаното беше засъхнало по гърдите ми. Знаеш ли ги тия неща, моето момче?
— Майка ми имаше рак — тихо отвръща Джак. — Разболя се, когато бях на дванайсет години. После злокачественият тумор изчезна. — Изкара ли поне пет години?
— Повече. — Извадила е късмет. Но в крайна сметка не и се размина, нали?
Джак кима.
Потър също кимва. На път са да се сприятелят. Открай време Джак умее да предразполага хората.
— Тая гадост се вмъква в човека и си трае — обяснява Потър. — Моята теория е, че никога не изчезва напълно. Както и да е, вече не си слагам инжекции, зарязах и хапчетата. Минах на болкоуспокояващи. Дойдох тук да дочакам смъртта.
— Защо? — Тази подробност не е важна, а времето напредва, но Джак няма никакво намерение да се откаже от метод, който дява резултати, само защото някакви си тиквеници от щатската полиция чакат да отведат този човек. Дейл ще трябва да ги задържи, и толкоз.
— Градчето е доста приятно. И реката много ми харесва. Всеки ден се разхождам по брега. Обичам да гледам слънчевите отражения във водата. Понякога си мисля за местата, на които съм работил — Уисконсин, Минесота, Илинойс, друг път не мисля за нищо определено. Случва се и просто да седя на брега и да ми е леко на душата.
— А в кой бранш работехте, господин Потър?
— Отначало бях дърводелец като Исус. Постепенно се издигнах до строител и накрая станах важна клечка. Като станеш мастит строител, започваш да се наричаш „предприемач“. Направих три-четири милиона долара, карах кадилак, срещах се с една млада жена, която ми топлеше леглото всяка петъчна вечер. Симпатична жена беше. Не ми създаваше никакви неприятности. После изгубих всичко. Липсва ми само кадилакът. Беше по-плавен и от жената. После научих лошата вест и пристигнах тук. — Поглежда Джак.
69
Асоциация на анонимните наркомани, подобна на Асоциацията на анонимните алкохолици. — Б.пр.