— А ти бил ли си манипулатор, Джордж? — Време е да се мине на по-лични теми.
— Може би — кисело отвръща Потър след кратко мълчание. — Може и да съм бил навремето в Чи — така местните викат на Чкаго. Навремето в Чи големите търгове се печелеха само с голямо подмазване и срещу подкуп. Не знам сега как е, но по онова време честен предприемач си оставаше беден предприемач, ако ме разбираш?
Джак кима.
— Най-голямата ми поръчка беше построяването на жилищен комплекс в Саут Сайд. Както в песента за онзи лош, лош Лирой Браун70. — Потър прегракнало се киска. В този миг не мисли за смъртоносната си болест, за несправедливото обвинение или за линча, който му се размина на косъм. Пренесъл се е в миналото, което, макар и не съвсем чисто, със сигурност е по-хубаво от настоящето: нар, прикован с верига към стената стоманена тоалетна и тумор, който бавно унищожава вътрешностите му.
— Ама като казвам голяма, значи голяма — не те будалкам. Отпуснати бяха купища федерални средства, но местните клечки решаваха за какво да се използват паричките. Та с този тип — манипулатора — се конкурирахме кой да… — Внезапно млъква и се облещва: — Да му се не види! Абе, човек, ти какво, да не си магьосник?
— Не те разбирам. Седя си и нищо не правя.
— Именно той се появи тук преди време. Точно той!
— Джордж, не разбирам за какво говориш. — Но май разбира. Обзема го вълнение, ала умело се прикрива както навремето, когато барманката му разказа за навика на Киндърлинг да по-щипва носа си.
— Може би няма значение. Накратко, онзи човек имаше достатъчно причини да не храни особени симпатии към моя милост, но сигурно вече е починал. Иначе трябва да е над осемдесет години, за Бога!
— Разкажи ми за него.
— Ами манипулатор беше — повтаря Потър, сякаш това обяснява всичко. — Трябва да се е забъркал в някакви каши в Чикаго или в околностите, защото като се появи по тия места, си беше сменил името.
— А ти, Джордж, кога го прекара със строителната сделка? Потър се усмихва — големината на зъбите му и начинът, по който изскачат от венците, подсказва на Джак, че старецът вече е с единия крак в гроба. Полазват го тръпки, но с лекота си възвръща усмивката. И това е част от подхода му.
— Ако ще си говорим за слагане и прекарване, по-добре ми викай Потси.
— Добре, Потси. Та кога го прекара тоя тип в Чикаго?
— Чакай да си помисля. Като се обяви търгът, беше лято, но големите клечки продължаваха да опяват как предишната година хипитата дошли в града и натупали кмета и ченгетата. Значи трябва да е било шейсет и девета. Бях направил страхотна услуга на един от съветниците в комисията по строителството, а също и на една бабка, която само си придаваше важности в комисията за равни възможности в жилищното настаняване, създадена от кмета Дейли. Та като отвориха офертите, на моята беше обърнато специално внимание. Онзи тип — манипулаторът — със сигурност е дал по-изгодна цена. Хич не беше вчерашен, имаше си и той връзки, но по онова време аз бях вътрешен човек.
Усмихва се. Ужасяващите зъби пак лъсват, но бързо се скриват.
— И какво стана с неговата оферта? По неведоми начини се изгуби. Получи се след крайния срок за подаване. Куц късмет. И сделката я лапна Потси от Чикаго. Четири години по-късно същият човек цъфна и тук, за да участва в търга за Либъртивил. Само че този път спечелих без връзки, всичко си беше тип-топ. Не съм правил никакви фокуси. Вечерта след като получих поръчката, случайно се срещнахме в бара на хотел „Нелсън“. И той ми вика: „Ти беше онзи човек от Чикаго.“ „В Чикаго има много хора“ — казвам. Честно казано, този беше доста зловещ тип. От него се излъчваше някаква миризма. Не мога да обясня по-точно. Както и да е, по онова време бях едър и силен и хич не си поплювах, но той ме хвана в момент на слабост. „Н-да — продължава оня, — в Чикаго има много хора, ама само един ме изпързаля. Още ме боли задникът, Потси, а аз тия работи ги помня дълго.“ Във всеки друг момент щях да го попитам дали ще му се опресни паметта, като му забият главата в пода, но този път не посмях. Повече и дума не обелихме. Той си излезе. Мисля, че оттогава не съм го виждал, но докато вървеше изграждането на Либъртивил, от дъжд на вятър чувах за него. Най-вече от подизпълнителите. Казваха, че си строял къща във Френч Ландинг, за да се пресели в градчето, когато се пенсионира. Не че беше на пенсионна възраст, но не бе и в първа младост. Да е бил на петдесетина години… а годината трябва да е била седемдесет и втора.
— Значи си е построил къща във Френч Ландинг — размишлява Джак на глас.
70
Песен на Джим Крос, в която се разказва за лошия Лирой Браун от най-лошия квартал в града — Саут Сайд. — Б.пр.