Изведнъж му се завива свят; подпира се на кабината на пикала, вкопчва се в дръжката на вратата. И двете повърхности парят до болка, затова бързо отдръпва длани и известно време ги размахва във въздуха. Качва се на колата, но и седалката се е нагорещила. Сваля стъклото и като си дава сметка, че светът наоколо е възвърнал обичайния си мирис, го жегва болка. Хубаво рае. На лято. Та накъде е потеглил? Странен въпрос, но като се връща на шосето и изминава трийсетина метра, отляво изниква ниската сива дървена постройка на бар „Санд“ и Джак без никакво колебание вкарва пикапа в абсурдно просторния паркинг, сякаш през цялото време е знаел, че идва именно тук. Търсейки сянка, бавно заобикаля сградата, където съзира единствения бегъл намек за градинско оформление — широко кленово дърво в отсрещния край на паркинга, издигащо се насред асфалта. Паркира доджа на сянка и слиза, но оставя стъклата свалени. На паркинга има само две други коли, от които лъхат горещи вълни.
Часът е единайсет и двайсет. Стомахът му се свива от глад, тъй като закуската му се състоеше от чаша кафе и препечена Филийка, намазана с мармалад, освен това се храни преди три часа. Предчувства, че го очаква дълъг следобед. Може би няма да е зле да похапне, докато чака мотоциклетистите.
Влиза през задната врата на бар „Санд“ и попада в тясно сервизно коридорче, което води към дълго правоъгълно помещение с лъскав бар в единия край и масивни дървени сепарета в другия. В средата му са поставени две билярдни маси, разделени от стена, на която е монтиран джубокс. В предния край на залата, на около три метра над измития дървен под, е монтиран голям телевизионен екран, който се вижда отвсякъде. След ослепителното слънце на паркинга барът се струва на Джак приятно затъмнен; когато погледът му привиква с полумрака, той различава мъждивите отблясъци, хвърляни от няколко лампи.
Барманът — вероятно прословутият Лестър „Вонящото сирене“ Мун — вдига поглед към новодошлия, после отново се зачита във вестник „Хералд“, който е разгърнал на плота. Когато новодошлият се настанява на високо столче от другата страна на бара, Вонящото сирене отново го поглежда. Джак си мисли, че човекът не изглежда толкова противен, колкото очакваше. Носи чиста бяла риза — едва няколко нюанса по-бяла от облото му дребно лице и бръснатата глава. Мун несъмнено има онова характерно полуделово-полунедоволно изражение на човек, който е поел семейния бизнес, но подозира, че призванието му е другаде. Интуицията подсказва на Джак, че именно това излъчване на уморено раздразнение е станало повод за прякора, лепнат му от мотоциклетистите, защото му придава вид на човек, който всеки момент очаква да надуши нещо лошо.
— Предлагате ли нещо за хапване? — пита го.
— Менюто е написано на таблото. — Барманът се извръща и посочва бяла дъска с подвижни букви. Хамбургер, чийзбургер, хотдог, братвурст, килбаса74, сандвичи, пържени картофи, пържен лук. Жестът му, който е намек за липсата на наблюдателност, постига целта си.
— Извинявайте, не обърнах внимание — промърморва Сойер. Онзи свива рамене.
— Среден чийзбургер с пържени картофи, ако обичате.
— Обяд се сервира след единайсет и трийсет, както е указано в менюто. Виждате ли? — Отново полуподигравателно посочва към таблото. — Но мама вече подготвя кухнята. Ще й дам поръчката сега, та да стане по-бързо.
Джак му благодари, барманът хвърля един поглед към телевизора и се скрива някъде. След няколко секунди се връща, отново поглежда към екрана и пита клиента какво иска за пиене.
— ДжинджиФилова бира.
Без да откъсва поглед от екрана, Лестър Мун пълни от канелката една халба и бутва чашата към Джак. После плъзва длан по плота, напипва дистанционното и казва:
— Надявам се, нямате нищо против, ама гледам тука един стар Филм. Голям смях. — Натиска някакъв бутон и Джак чува гласа на майка си, която казва: „Смоуки днес май се застоя. Кога ли ще се научи тоя хаймана да носи на пиене?“
Тъкмо да извърне поглед към екрана, и Лестър Мун го пита помни ли Лили Кавано.