В кокошарника Ховдал открива тялото на седемгодишния Джон Уесли Ъркнам. Крайниците са отсечени и окачени на вериги по мухлясалите рафтове в барачката. Полицейският началник Дейл Гилбъртсън отказва информация по въпроса, но по сведения на достоверни полицейски източници от Ла Ривиер торсът, краката и задните части на трупа са били нахапани…
А, не, стига толкова, на Фред му дойде до гуша, край на представлението. Сгъва вестника и го запраща чак на другия край на кухненския плот, до кафемашината. Когато той беше дете, във вестниците никога не се пишеха такива работи, ей Богу. И защо Рибаря, да му се не види?! Защо трябва да лепват лесно запомнящи се прякори на всички ненормалници и да превръщат изроди, които са способни на подобни деяния, в Най-знаменития Психопат на Месеца?
Разбира се, когато беше на годините на Тайлър, подобни неща въобще не се случваха, но въпросът е в принципа… в проклетия принцип…
Фред приключва разгрявката и си напомня на всяка цена да говори със сина си. Разговорът ще бъде по-труден от обсъждането на неудобни въпроси от рода на защо оная работа на малкия понякога щръква, но със сигурност трябва да се проведе. „Минаваме на система — ще започне. — Виж, Тай, вече не бива да се отделяш от приятелите си. И не се размотавай наоколо сам, разбра ли?“
Но мисълта Тай да стане жертва на престъпление се струва на Фред твърде невероятна — подобни неща се случват само в телевизионните драми по истински случай или във Филмите на Уес Крейвън2. Примерно заглавие: „Писък 4: Рибаря“. Всъщност нямаше ли подобен Филм? Един тип с дъждобран ходи нагоре-надолу и избива с кука разни тинейджъри. Но не и мъничета като Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам. За Бога, светът се разпада пред очите му.
Човешки крайници, окачени на вериги в порутен кокошарник — тази подробност го тревожи най-много. Нима е възможно? Нима подобно нещо може да се случи тук, точно тук и сега, в страната на Том Сойер и Беки Тачър?! Както и да е. Време е за сутрешното бягане. „Може пък днес вестникът да не е доставен по някаква причина — разсъждава наум Фред и започва да го сгъва, докато заприличва на дебела книга джобен формат (но заглавието продължава обвинително да му се натрапва: «РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА В…»). — Може пък да е попаднал право в стария контейнер за смет до къщата, знам ли.“
Каква блестяща мисъл. Напоследък Джуди се държи много странно и бомбастичните писания на Уендъл Грийн за Рибаря никак не й понасят („Торсът и краката били нахапани… — повтаря си той и тръгва към вратата. — Впрочем, келнер, ако може и една крехка пържола от задничето.“). Жена му поглъща статиите с маниакален интерес и макар да не коментира, Фред не харесва шавливия й неспокоен поглед, нито пък тиковете, които е придобила напоследък: например непрестанно да облизва горната си устна… в последните два-три дни му направи впечатление, че езикът й понякога стига чак до юздичката в основата на носа й — подвиг, който Фред би отхвърлил като невъзможен, ако сам не бе станал свидетел на явлението снощи, докато гледаха новинарската емисия по телевизията. Ляга си все по-рано и понякога бълнува — изрича странни, неясни думи, които не звучат като нормален човешки език. Случва се да говори на жена си, но тя не отвръща, а само се кокори в една точка, като леко помръдва устни и стиска юмруци (целите й длани са в драскотини и ранички, макар че си подрязва ноктите сравнително късо).
Необичайното й поведение прави впечатление и на Тай. В събота бащата и синът обядваха сами — Джуди отново бе налегната от дълбока и продължителна следобедна дрямка, поредният повод за тревога — когато малкият изтърси като гръм от ясно небе:
— Какво й е на мама?
— Тай, на мама й няма…
— Има й! Томи Ърбтър казва, че се държи така, все едно в Макдоналдс са й дали детско меню „Хепи Мийл“ без кока-кола.
Тогава не му ли се прищя на Фред да се пресегне над чинията с доматена супа и препечените Филийки със сирене и да го зашлеви? Да удари единственото си дете! Милият Тай, той просто се безпокоеше за майка си. Боже опази, наистина му се прищя.
Фред излиза на прага, застава на циментовата алея, водеща към улицата, и бавно разгрява на място, като диша дълбоко. Обикновено това е най-приятната част от деня му (с изключение на безценните мигове, когато правят любов с Джуди, но напоследък те са изключително малко). Харесва му усещането — съзнанието — че оттук може да отиде навсякъде и като тръгне от Либъртивил, Френч Ландинг, може да се окаже в Ню Йорк… Сан франциско… Бомбай… Непал. Прекрачиш ли прага на дома, светът (може би дори вселената) е твой — прозрение, до което Фред Маршал стига интуитивно. Може и да продава трактори марка „Джон Деър“ и култиватори „Кейс“, но не му липсва въображение. Като се запозна навремето с Джуди — и двамата следваха в Уисконсинския университет „Мадисън“ — се срещаха в едно кафене недалеч от университетския комплекс, което бе истински рай на италианското еспресо, джаза и поезията и се наричаше „Чоклит Уочбенд“. Може да се каже, че двамата се влюбиха сред гневни пиянски крясъци и декламации на стиховете на Алън Гинсбърг и Гари Снайдър под оглушителния рев на евтината, но изключително мощна стереоуредба на „Чоклит“.