— А-ха, да, разбирам. — Замисля се. Въздъхва, скръства ръце на гърдите си и продължава да размишлява. После вдига глава и поглежда Джак в очите:
— Добре. Ще разреша да се срещнете. Насаме. В моя кабинет. За трийсет минути. Не бих искал да преча на разследването в този напреднал стадий.
— Благодаря. Разговорът ще бъде изключително ползотворен за разрешаването на случая, гарантирам ви.
— Работя като психиатър от доста дълго време, за да вярвам на подобни обещания, лейтенант Сойер, но се надявам да спасите Тайлър Маршал. Да отидем в кабинета. Ще ви помоля да изчакате там, докато доведа пациентката по друг, малко по-кратък път.
Доктор Спигълман го повежда към края на сумрачния коридор, завива наляво, отново наляво, изважда от джоба си огромна връзка ключове и отключва врата, на която няма табелка. Джак влиза след него в кабинета, който изглежда така, като че ли се състои от две по-малки стаи. Едната половина се заема от дълго дървено писалище, стол, отрупана със списания стъклена масичка и картотеки, а другата половина почти изцяло се запълва от кушетка и кожено кресло с подвижна облегалка, поставено до кушетката. По стените са окачени репродукции на Джорджия 0’Кийф78. Зад бюрото се вижда врата, вероятно скриваща малък дрешник; отсрещната врата явно води към съседното помещение.
— Както виждате, тук се занимавам с канцеларската работа и давам допълнителни консултации. Повечето пациенти минават през чакалнята, откъдето ще преведа и госпожа Маршал. Изчакайте две-три минути, ако обичате.
Джак му благодари и лекарят изчезва зад вратата към чакалнята.
В малкия дрешник Уендъл Грийн безшумно вади диктофона от джоба си и притиска до вратата апарата и ухото си. Готов е да натисне бутона за запис, сърцето му бие до пръсване. За пореден път по-изтъкнатият журналист на Западен Уисконсин изпълнява своя дълг към обществото. За огромно негово съжаление в килерчето цари непрогледен мрак, но престоят в тясното и тъмно помещение не е първата жертва, която Уендъл прави в името на свещеното си призвание, пък и без друго му е достатъчно да вижда червената лампичка.
Но виж ти каква изненада — доктор Спигълман излезе от стаята, а гласът му сякаш е останал, защото казва нещо на лейтенант Сойер. Как успя тоя фройдистки шарлатанин да се върне, без да отваря и затваря врати, и какво стана с Джуди Маршал?
„Лейтенант Сойер, вдигнете слушалката. Търсят ви по телесна, струва ми се, че е спешно.“
Ама, разбира се — Спигълман се обажда по интеркома. Кой ли търси Джак Сойер и откъде накъде пък спешно? Уендъл се надява великият детектив от Ел Ей да включи телефона на говорител, но, уви, той не го прави, поради което бдителният репортер чува само неговите думи.
— Търсят ли ме? — пита Джак. — Кой ме търси?
— Отказа да се представи. Някой, на когото сте съобщили че идвате на посещение в психиатричното отделение. Каза, че е във връзка с Блак Хаус.
— Как да проведа разговора?
— Просто натиснете мигащия бутон. Ще доведа госпожа Маршал, като разбера, че сте приключили разговора.
Джак натиска мигащия бутон:
— Джак Сойер на телефона.
— Слава Богу! — хрипливо възкликва Клюна. — Виж, какво, братче, трябва да дойдеш у нас колкото се може по-скоро. Стана голяма бъркотия.
— Намерихте ли нещо?
— О, да, Блак Хаус я намерихме. Не бих казал, че ни посрещна особено гостоприемно. Това място държи да си остане скрито и го показва недвусмислено. Има пострадали. Повечето ще се оправят, но за Мишока не съм сигурен. Ухапа го куче и го зарази с някаква гадост; мамка му, всъщност изобщо не съм сигурен дали онзи звяр наистина беше куче. Доктора направи каквото можа, но… абе, с една дума — ужас, човекът не е на себе си, а не дава и дума да се издума за болница.
— Слушай, Клюн, защо не го заведете насила, ако наистина има нужда от медицинска помощ?
— При нас нещата не стават така. Мишока не е стъпвал в болница, откакто неговият старец хвърли топа в едно медицинско заведение. Ако го заведем в окръжната болница в Ла Ривиер, сигурно ще се строполи мъртъв насред спешното отделение.
— А пък ако остане сред живите, никога няма да ви го прости.
— Правилно си схванал. Кога можеш да дойдеш?
— Още не съм се видял с жената, за която ти казах. Ще се забавя около час, не повече.
— Ти не чу ли какво ти казах? Мишока умира в ръцете ни. Имаме да си казваме куп неща.
— Добре. Но те моля да ми сътрудничиш. — Джак затваря телефона, обръща се към вратата зад кушетката и зачаква светът да се промени.
„Мамка му, това пък какво беше?“ — недоумява Уендъл. Бастиса сума ти лента за разговора между Джак Сойер и оня олигофрен, дето му унищожи снимките, с продажбата на които щеше да си купи хубава кола и тежкарска къща на някое стръмно възвишение над реката, сега пак удари на камък — записаха се само пълни безсмислици. Уендъл заслужава хубава кола и тежкарска къща и не само това, ами три пъти по толкова, затова кипи от възмущение при мисълта колко несправедливо е ощетен. На хора като Джак Сойер всичко им се поднася на тепсия, инкрустирана с диаманти, хората се изпотрепват да им предлагат неща, от които те въобще не се нуждаят, а какво прави в това време легендарният, изпълнен със себеотрицание рицар на пресата Уендъл Грийн? Даде цели двайсет долара, за да се свре в някакво тъмно претъпкано килерче, само и само да си върши работата!
78
Джорджия О’Кийф (1887–1986), американска модернистка, родом от Уисконсин, известна с огромните си платна с цветя. — Б.пр.