— Защо?
— Защото сестричките са вампири и пациентите им никога не оздравяват.
Стреснат, Джак се оглежда тревожно и търси следи от присъствието им. И през ум не му минава да се усъмни в чутото — свят, който може да роди върколаци, може да роди какво ли не.
Тя го докосва по китката. По тялото му пробягва сластна тръпка.
— Не се страхувай, Джак… и те служат на Лъча. Всички създания служат на Лъча.
— Какъв лъч?
— Няма значение. — Пръстите й по-здраво се вкопчват в китката му. — Онзи, който има отговор на всичките ти въпроси, ше дойде съвсем скоро, може би дори вече е тук. — Поглежда го изпод око, с едва загатната усмивка. — А като го изслушаш, ще започнеш да задаваш по-смислени въпроси.
Джак осъзнава, че това е деликатен упрек, но понеже го е изрекла тя, не го огорчава. Оставя се да го води от стая в стая из безкрайните лабиринти на старата болница. Докато крачат, си дава сметка колко огромна е палатката. Въпреки нежния ветрец усеща някаква слаба, неприятна миризма, наподобяваща на смесица от миризмата на вкиснато вино и вонята на развалено месо. Уви, не му е трудно да се досети какво е месото. Съвсем естествено е за бивш служител от отдел „Убийства“, който е бил на повече от сто местопрестъпления.
Щеше да бъде неучтиво да изоставим Джак в момента на запознанството му с жената, която ще бъде най-голямата любов в живота му (пък и би било пример за неумело водене на повествованието), затова останахме при него. Но сега да се промушим през тънките стени на болницата. Шатрата се издига сред сред красива, макар и безводна местност, и е заобиколена от червеникави скали, обрасли с острица, пустинни цветя, напомнящи на сего79, хилави ели и ферокактуси80. Някъде наблизо долита хладната, равномерна въздишка на река. Грамадната палатка шумоли и пърха унесено като платната на кораб, браздящ вълните на океана под напора на попътен вятър. Докато се носим по обичайния, неизискващ усилие и подчертано приятен начин, съзираме купчина боклуци, между които още няколко гравирани камъка, красива роза, изкована от мед и огъната сякаш под въздействието на много висока температура, както килимче, разсечено на две като с касапски сатър. Има и други предмети, включително такива, които са устояли на всякакви промени при ураганния си преход от един свят в друг. Сред купчина счупени стъкла се въргалят почернялата коруба на телевизионен кинескоп, няколко двойноалкални батерии „Дурасел“, гребен и — като че ли най-необичайната вещ от всички — бели найлонови бикини с щампован в розово надпис „Неделя“. Отломките, които виждаме, свидетелстват за силата на сблъсъка между световете и са като изгорелите газове, образуващи опашката на комета.
В края на тази опашка седи един наш познайник. Не сме свикнали да го виждаме с грозна кафява роба (явно и той не знае как да носи подобна дреха — ако го погледнем от неподходящ ъгъл, ще видим много повече, отколкото бихме желали) със сандали вместо с трандафори, и коса, прибрана на конска опашка, привързана с ремъче от необработена кожа, но това несъмнено е Уендъл Грийн. Той си мърмори нещо. От устата му текат лиги. Взира се в смачканите листове хартия, които стиска. Напълно пренебрегва далеч по-драстичните промени около себе си, съсредоточавайки се единствено върху тази. Ако успее да си обясни как диктофонът марка „Панасоник“ се е превърнал в купчина вехта хартия, може би ще обърне внимание и на другите неща. Не и преди това. Уендъл (какво ще кажете да продължим да го наричаме Уендъл, без да ни е грижа под какво име е или не е известен в това кътче на битието, тъй като самият той не го знае и не се интересува от него) съзира батериите. Пропълзява до тях, сграбчва ги и се мъчи да ги натика в листовете. Безуспешно, разбира се, но това не му пречи да продължава с опитите. Както би казал Джордж Ратбън: „Ти му дадеш мухоловка, то тръгне на лов с нея.“
— Влий — ломоти любимият криминален репортер на Кули Кънтри и пъха ли, пъха батериите в хартията. — Влиий… бе! Влиий… бе! По дяаолите, влий в…
Някакъв звук — подрънкване, каквото, Бог да ни е на помощ, могат да издават единствено шпори — смущава съсредоточеността на Уендъл, той вдига глава и се ококорва. Разсъдъкът му надали го е напуснал завинаги, но определено е грабнал жената и децата и е отпрашил за „Дисни Уърлд“. А и гледката пред очите на стопанина му надали ще го подмами скоро да се върне.
Имаше едно време в нашия свят един прекрасен чернокож актьор на име Уди Строуд (в интерес на истината Лили го познаваше, дори в края на шейсетте години бяха играли заедно в един третокласен Филм със заглавие „Експрес «Екзекуция»“). Човекът, който се доближава към клечащия Уендъл, поразително напомня на онзи актьор. Носи избелели джинси, карирана синя памучна риза, шалче на врата и тежък револвер на широк кожен патрондаш, в който блещукат петдесетина патрона. Те мето му е плешиво, очите му са хлътнали. Преметнал е китара през рамо, коженият ремък е украсен със сложна плетеница. На другото му рамо е кацнала птица, наподобяваща на двуглав папагал.