— Ами… — Джак посочва ломотещия разплут вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн.
— А, тоя май е доста зает — отвръща Паркъс. — Рече ми, че бил ловец на сензации.
— Опасявам се, че малко се е поизхвърлил. Старият Уендъл е мародер, не ловец на сензациите.
Репортерът поизвръща глава. Инати се и не вдига поглед, но по навик устните му се разтягат в злобна гримаса.
— Чух. Това — бърбори и свива устни. Този път гримасата не е по навик, а е съвсем преднамерена. — Зла. Зла. Златно момче. Холи. Вуд.
— Е, запазил е поне част от несравнимия си чар и joie de vivre81 — отбелязва Джак. — Тук да не му стане нещо?
— Де що има човек с малко акъл в главата, не припарва до шатрата на сестричките — успокоява го Паркъс. — Нищо му няма. Ако подуши нещо вкусно и вземе да ни навести, какво пък толкоз, можем и да го нахраним. — Обръща се към Уендъл и добавя: отиваме хей там, на един хвърлей място. Ако ти се доще да прескочиш, ще бъдеш добре дошъл. Разбра ли, господин Ловец на сензации?
— Уен. Дъл. Грийн.
— Уендъл Грийн, йессър. — Паркъс поглежда останалите. — Тръгваме ли?
— Не бива да го изоставяме — промърморва Софи и поглежда назад. — След няколко часа ще се стъмни. — Имаш право, девойко — отвръща Паркъс, докато превалят близкото възвишение. — Не бива да го оставяме край шатрата по мръкнало. Хич не бива.
При все че оттатък възвишението има повече зеленина и сред камъните дори лъкатуши поточе, може би устремено към реката, плискаща се в далечината, пейзажът е по-характерен за Северна Невада отколкото за Западен Уисконсин. Което в известен смисъл е логично. Последното пренасяне беше крайно нетипично. Самият Джак се почувства като плоско камъче, подскачащо като „жабка“ по гладка езерна повърхност от единия до другия бряг, а за клетия Уендъл да не говорим…
Отвъд билото, вдясно от пътеката, по която се спускат, под сянката на една юка в другия край на клисурата е вързан кон. На двайсетина метра по-надолу по склона и малко вляво се издигат ерозирали камъни, побити в кръг. Вътре в кръга старателно е стъкнато огнище, но още не е запалено. Джак неволно потръпва — камъните му напомнят на зъби на праисторически животни. Изглежда, и Софи споделя чувствата му, защото спира и стисва дланта му по-силно:
— Паркъс, наистина ли трябва да влизаме там? Моля ви, кажете ми, че не трябва.
Водачът им се извръща с мила усмивка, която Джак познава добре: типична е за Спийди Паркър.
— Много вода изтече, откакто Говорящият демон напусна тази окръжност, мила моя. Много добре знаеш, че места като туй са по-подходящи да се разказват разни истории.
— Но…
— Не му е сега моментът да се шубелисваме — отвръща Паркъс с известно раздразнение — не използва думата „шубелисваме“, но Джак така си я превежда. — Ти очакваше пристигането му в болницата на сестричките…
— Само защото тя беше от другата страна…
— … а сега искам да дойдеш с нас — обявява плешивият и ненадейно сякаш става по-висок от Джак. Очите му мятат мълнии. Джак мислено отбелязва: „Стрелец. Да, като нищо може да се окаже стрелец. Като онези във Филмите на мама, само че истински.“
— Добре — прошепва Софи. — Щом трябва. — Вдига поглед към Джак. — Моля те, прегърни ме.
Разбира се, той на драго сърце изпълнява молбата й.
Щом пристъпват между камъните, му се струва, че някакви хора шепнешком се карат. За миг се откроява глас, който сякаш оставя слузеста диря в ушите му: „Дърпат влачат деглят и опъват, с разгървавени грачета, но згоро бриздига моят добър приятел Муншун и какъв бодарък съм му зпреднал, охо, охо…“
Джак проследява с поглед как неговият едновремешен приятел смъква раницата от гърба си и разхлабва връзките.
— Близо е, нали? За Рибаря ми е думата. И Блак Хаус е близо.
— А-ха — отвръща Паркъс и изсипва от торбата дузина охранени изкормени птици.
Дивите кокошки подсещат Джак за Ърма Френо, струва му се, че не е в състояние да хапне нито залък. Докато наблюдава как Паркъс и Софи нанизват птиците на дълги пръчки, подозрението му се затвърждава. Но когато огънят лумва и кожицата на месото се позачервява, стомахът му надделява с аргументите, че печеното ухае много примамливо, а на вкус сигурно е още по-хубаво. Спомня си, че тук винаги храната е по-вкусна.
— Ето ни в говорящата окръжност — заявява Паркъс, чиято усмивка засега е угаснала. Взира се в Джак и Софи, които седят един до друг и се държат за ръка. Китарата е подпряна на един камък недалеч от тях. Папагалът е пъхнал двете си глави под крилото и несъмнено сънува раздвоени сънища. — Демонът може отдавна да го няма, но според поверието подобни създания оставят след себе си нещо, което развързва езика.