Хенри сменя записа на телефонния разговор с днешната касета.
„Здрасти, Джуди. Днес Джуди ли си или Софи? Абала ти праща искрени благопожелания, а Горг казва «Гра-гра-гра» [дрезгав, храчещ смях]. И Тай ти праща много поздрави. Твоето малко момченце е много самотно…“
Когато в слушалките отеква разплаканият, ужасен глас на Тайлър Маршал, Хенри потръпва и превърта лентата напред.
„Жде има още убийства.“
Тук акцентът става много силен, престорен, почти пародиен: „Хлапетата на Кацънджамърови се запознават с Волфман“89, но кой знае защо, именно поради това е още по-издайнически.
„Малгите деджидза… Божънади гадо жидо. Гадо жидо. Божънади гадо…“
— Божънади гадо разгривени мъймуни. — МЪЙ-муна. БО-жънади. Кой си ти бе, негодник?
Пак слуша записа от 911.
„Камшици има в ада и окови в Шеол.“ Но звучи малко като „камжидзи има в ада“, „огови в Жеол“.
Камжидзи. Огови. Мъймуна. Гривиж зе гадо мъймуна.
— Какво се кривиш като… — започва Хенри и в съзнанието му неочаквано изплува друга реплика: „«Кошмарът на лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“
Какво ли й се присънва на милейди в този кошмар? Кам-жидзи в ада и огови в Шеол? Разгривени мъймуни?
— Боже мой — немощно възкликва Хенри. — Господи… Боже мой. Вечеринката. Той беше на вечеринката.
Всичко си идва на мястото. Колко глупави са били всички! Велосипедът на малкия… бе пред пансиона, за Бога! Какви слепци са били — всички до един са готови за рефери!
— Но онзи беше толкова стар — шепне Хенри. — И изкуфял! Кой би се досетил, че подобен човек може да е Рибаря?
Въпросът предизвиква куп други въпроси. Например, ако наистина е пансионер в „Макстънс“, къде, по дяволите, е скрил Тай Маршал? И как се придвижва из Френч Ландинг? Може би разполага със скрита кола?
— Както и да е — мърмори Хенри. — Това сега няма никакво значение. Въпросът е кой е той и къде се намира? Ето кое е важното.
Топлината, която облива лицето му — първият опит на съзнанието му да асоциира този човек с конкретно време и място — се излъчваше, разбира се, от прожектора на Симфоничния Стан. Имаше и някаква жена, мила възрастна дама, която…
„Господин Стан, ю-ху, господин Ста-ан?“
… го питаше изпълнява ли желания. Но преди Стан да й отговори, прозвучава студен дрезгав глас, който сякаш излиза измежду стържещи воденични камъни…
„Аз бях пръв, кранта такава.“
… я прекъсва. Студен… и дрезгав… с онзи едва доловим немски акцент, издаващ, че човекът е второ или дори трето поколение емигрант и е прекарал детството си в чикагския квартал Саут Сайд. Издайническият акцент се долавяше само ако човек се вслуша много внимателно, нали? О, да.
— Мъй-муна — повтаря Хенри, загледан право пред себе си. Право в Чарлс Бърнсайд, макар че не го знае. — Гривиж. Божъ-нади. Аста ла виста… малката.
Значи какво излиза? В дъното на всичко е един слабоумен дърт маниак, който говори като Арнолд Шварценегер.
А коя беше жената? Ако си спомни името й, може да се обади на Джак… или на Дейл, ако Сойер продължава да не си вдига телефона… и да сложи край на кошмара на Френч Ландинг.
„«Кошмарът на Лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“
— Кошмар — изрича Хенри и сам се поправя с преправен глас:
— Гожма-ар.
Имитацията е много добра. Ако питаме смахнатия старик зад вратата, дори прекалено добра. Разкривявайки лице в злобна гримаса, той чатка ожесточено с градинарската ножица. Как е възможно слепецът да говори толкова еднакво с него? Това не е редно и дори е крайно непочтено. Дъртото чудовище изгаря от нетърпение да клъцне гласните струни на слепеца и да ги изтръгне от гърлото му. Обещава си да го направи съвсем скоро.
И да ги изяде.
Седнал на въртящия се стол, Хенри нервно барабани по лакираната дъбова повърхност на писалището и си припомня кратката размяна на реплики на подиума. Това се случи съвсем скоро, по време на Празника на ягодите.
„Кажете ми как се казвате и името на песента, която желаете да чуете.“
„Аз съм Алис Уедърс и… «Лунен блясък», ако обичате. На Бени Гудман.“
— Алис Уедърс — повтаря Хенри. — Така се казваше жената! Разгривена мъймуна да стана, уважаеми престъпнико, ако тя не ти знае името.
Понечва да се изправи и в този миг някой — нещо — тихо почуква на остъклената врата.
Мецана се е приближила почти против волята си — четиримата с Джак, Док и Клюна са се скупчили около канапето. Мишока е пропаднал наполовина в него. Прилича на човек, който умира мъчително, затъвайки в плаващи пясъци.
„Е, плаващи пясъци може и да няма, но наистина умира мъчително. Това май не подлежи на съмнение“ — мислено отбелязва Джак.
89
Един от най-старите вестникарски комикси в САЩ, публикуван за пръв път през 1897 г. и вдъхновен от Макс и Мориц (първият комикс, създаден в Германия през 1865 г.); смята се за „етнически“, т.е. героите говорят с немски акцент. — Б.пр.