— Дадено.
— Колкото до снощния мач…
— Уикман изкарва зад линията в края на осмия, а? Беше много яко. „Бруърс“ направо надминаха себе си. — Не, по-скоро хоумръна на Марк Лорета в петия. Него много не го бива, но феновете го харесват. Изобщо не мога да проумея защо. И слепец ще види, че няма обхват. Хайде, синко. Пъхни диска в шкафчето ми — ако видя Плъха, ще му го дам. Сигурен съм, че ще го пусне. — Парчето е…
— Седмо, седмо, римува се с „ведро“. Няма да забравя и той няма да забрави. Хайде, да те няма.
Морис го поглежда с благодарност и се връща в студиото. Хенри Лейдън, още Джордж Ратбън, още Уисконсинския плъх, още Хенри Шейка (ще стигнем и до него, но не сега — денят вече преваля), пали втора цигара и с наслада всмуква дима. Няма да успее да я допуши — земеделският бюлетин отдавна започна (цените на прасетата се покачват, фючърсите на пшеницата спадат, котировките на царевицата скачат стремглаво), но се нуждае от няколко дръпвания, за да си възвърне самообладанието. Очаква го дълъг, предълъг ден, който ще завърши с Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“ — истински музей на ужасите. Често се моли на старини да не свърши в ръцете на Уилям „Веселяка“ Макстън. Ако трябва да избира между кончина в заведението на Макстън или в крематориума, без колебание ще избере втория вариант. По-късно, стига тазвечерното предаване да не го изтощи напълно, съседът ще прескочи на гости и може би най-сетне ще започнат дългоочакваното четене на „Студеният дом“5. Ще бъде истинско удоволствие.
Хенри се пита докога ли Морис Розен ще съумее да запази тайната. Е, ако малкият изплюе камъчето, веднага ще си проличи. Изпитва особена слабост към Плъха и в никакъв случай не иска да се отказва от него — това поне е неоспорим факт.
— Дийн Кисинджър — мърмори той. — Хенри Ачесън. Ъки Дъки. Бог да ни е на помощ.
Дръпва от цигарата и хвърля фаса в пластмасовата кофа. Време е да се връща в студиото, да разнищи снощния хоумрън на Марк Лорета и да приема в ефир обажданията на спортните запалянковци от Кули Кънтри.
Ние пък трябва да си вървим. Часовникът на лютеранската църква удари седем.
Във Френч Ландинг вече цари голямо оживление. Хората по тези места не се излежават дълго, време е да побързаме към последната спирка от нашето пътешествие. Скоро ще започнат да се случват разни събития, които може би ще се развият с шеметна бързина. Все пак засега се справяме добре и ни остава само една спирка, преди да се насочим към крайната точка на нашата обиколка.
Издигаме се, понесени от топлите летни въздушни течения, описваме кръг около кулата на KDCU (преминаваме толкова близо, че долавяме тихото прещракване при въртенето на сигналния фар и ниското, зловещо бучене на електрическия трансформатор) и заставаме с лице на север, за да се ориентираме. На тринайсет километра нагоре по течението на реката се намира град Грейт Блъф. Името идва от оголените варовикови скали, за които се говори, че били обитавани от духове. През 1888 година вождът на индианското племе фокс (наречен Зорки очи) събрал воините, шаманите, жените и децата и им наредил да скочат от високата скала в пропастта, за да се спасят от ужасяващата съдба, която била предречена от съня му. Подобно на последователите на Джим Джоунс6 те го послушали и скочили.
Но ние няма да стигнем чак дотам — достатъчни са ни призраците във Френч Ландинг. Нека прелетим над Нейлхаус Роу (мотоциклетите „Харли Дейвидсън“ ги няма — членовете на „Гърмящата петорка“ ги яхнаха и начело с Клюна Сейнт Пиер отпратиха на работа в пивоварната), над пансиона „Макстънс“ (където Бърни продължава да съзерцава гората — пфу!) и да се насочим към Блъф Стрийт. Отново сме на открито. Дори днес, в началото на двайсет и първи век, градовете в Кули Кънтри без бой се предават под натиска на горите и полята.
От Блъф Стрийт завиваме наляво по Хърман Стрийт, която ни отвежда в краен квартал, който по-приляга на някое село.
Забелязваме масивна тухлена къща, издигаща се в дъното на дълга почти километър поляна, все още неоткрита от строителлните предприемачи (такива се срещат дори тук и служат като неволни посредници на всеобщия упадък). Къщата е обитавана от Дейл Гилбъртсън, съпругата му Сара и шестгодишният им син Дейвид.
Не разполагаме с много време, но нека за миг да надникнем в кухнята. И без друго прозорецът е отворен, а между каната със сок и тостера, поставени на кухненския плот, има достатъчно място за кацане. До масата седи стопанинът на дома, чете вестник и машинално загребва овесената каша, без изобщо да усеща вкуса й (като видя името на Уендъл Грийн, отново изтипосано на първа страница в „Хералд“, от потрес забрави да прибави захар и нарязан банан) — това е самият полицейски началник Гилбъртсън. Тази сутрин е несъмнено най-нещастният човек във Френч Ландинг. Скоро ще се запознаем с другия претендент за тази титла, но за момента оставаме при Дейл.
6
Авторът визира трагичната съдба на колонията от последователи на пастор Джим Джоунс, които, тласкани от религиозен фанатизъм, обещаващ им задгробен живот, извършват най-мащабното масово самоубийство, познато в съвременната история. — Б.пр.