Сърцата ни копнеят за герой. Дори да не намерим такъв (все пак живеем в двайсет и първи век — епохата на Д’Артанян и Джак Обри7 отдавна е отминала, сега е времето на Джордж Буш и „Дъртиспърм“), може би все пак ще открием някой, който е бил герой в миналото. Нека потърсим един стар приятел, с когото се видяхме за последен път на близо две хиляди километра оттук на брега на спокойните води на Атлантика. Оттогава са изминали години, които са причинили отрицателни промени в едновремешното момче — от паметта му са заличени много факти, а през по-голямата част от съзнателния си живот Джак се старае да поддържа тази амнезия. Но той е единствената надежда на Френч Ландинг, затова най-добре да размахаме криле и да поле тим на изток, над горите, полята и плавните възвишения на хълмовете.
Във всички посоки се простират безкрайни селскостопански блокове — тучните ливади с люцерна и полета, в които царевичните стъбла са строени като войници, са опасани с широки синури, обрасли с лютичета. Тесни коловози водят към бели селски къщи, заобиколени от най-различни земеделски постройки: високи хамбари, житници, цилиндрични бетонни силози и метални навеси за инструменти. По добре утъпканите пътеки между къщите и хамбарите крачат мъже с джинсови якета. Вече се долавя дъхът на слънце, в който се примесват наситените аромати на масло, мая, пръст, живот и загниване; към обяд ще напече и уханието ще се усили.
Намираме се над кръстопътя на магистрала № 93 с шосе № 35 в центъра на Сентралия. Празният паркинг зад бар „Санд“ очаква шумното пристигане на членовете на „Гърмящата петорка“, които редовно киснат тук в съботните следобеди, вечери и нощи, забавлявайки се с билярд, хамбургери и безброй кани от амброзията, на чието създаване е посветен ексцентричният им живот — най-качественият продукт на Кингсланд Бруинг Къмпани; бирата, която надминава с една пенеста глава всички свои конкуренти от разни специални пивоварни лаборатории и белгийски манастири: светло пиво „Кингсланд“. Ако Клюна, Мишока и компания твърдят, че това е най-хубавата бира на света, защо да подлагаме думите им на съмнение? Те не само знаят за пивото много повече от нас, а влагат цялото си познание, умение, вещина и инстинктивно вдъхновение за превръщането на „Кингсланд“ в произведение на изкуството. Всъщност те се преселиха във Френч Ландинг именно защото пивоварната, на която се бяха спрели след щателно проучване, прояви желание да работи с тях.
Като заговорим за светло пиво „Кингсланд“, веднага ни се приисква една халба, но устояваме на изкушението — часът е едва седем и половина, твърде рано е за други напитки освен сок, кафе и прясно мляко (изключение правят само хора като Уонда Киндърлинг, която смята бирата, била тя и „Кингсланд“ за безалкохолен разредител на водка „Аристократ“), а и нали трябва да издирим нашия приятел, с когото се разделихме на океанския бряг преди много време, когато той бе още момче. Нямаме време за губене и тръгваме да го търсим, тук и сега. Километрите се нижат под нас, полетата се стесняват и отстъпват място на хълмовете. Но колкото и да бързаме, трябва добре да се огледаме, да запомним къде се намираме.
Глава 4
ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ нашият едновремешен приятел, чието сърце през цялото време биеше до пръсване, а устата му бе пресъхнала, пропътува същото това разстояние по шосе № 93 със стария каприс, когато Дейл Гилбъртсън (тогава най-обикновен полицай от малък град, който буквално бе сразен от постиженията на по-възрастния си колега, макар че Сойер просто се стараеше да си върши работата възможно най-добре) го отведе да му покаже селската къща и петте акра земя, оставени в наследство от баща му. Дейл предлагаше „кокетната къщурка“ на смехотворна цена, тъй като братовчедите му нямаха никакви претенции към имота, който сам по себе си не представляваше ценност за никого извън семейството. Гилбъртсън го задържа само от сантиментални съображения. Нямаше нужда от втора къща, а поддържането на имота му отнемаше много време — заниманието му доставяше огромно удоволствие, ала все пак бе готов да продаде къщата. По онова време изпитваше такова благоговение към нашия приятел, че мисълта този човек да обитава бащиния му дом не само не го безпокоеше, а дори го ласкаеше.
Що се отнася до нашия човек, той бе тъй развълнуван от природата — пейзажът буквално го завари неподготвен — че въобще не се смути от страхопочитанието на Дейл. При нормални обстоятелства би поканил своя почитател на чаша бира в някой уединен бар и би му казал: „Виж какво, Дейл, знам, че си много впечатлен от разследването, но в крайна сметка аз съм най-обикновено ченге като теб. Това е. И ако трябва да съм честен, ще ти призная, че се радвам на много по-голям късмет, отколкото заслужавам.“ (Което не е далеч от истината — от последната ни среща съдбата е крайно благосклонна към нашия стар приятел, ако това действително е проява на благосклонност, и делата му се съпровождат от такъв фантастичен късмет, че той вече не смее да играе на карти или да залага на конни състезания. Когато постоянно печелиш, победата започва да ти накиселява като прокиснал гроздов сок). Но обстоятелствата нямат нищо общо с нормалното — откакто напуснаха Сентралия и излязоха на правия равен участък от шосе № 93, Сойер имаше чувството, че всеки миг сърцето му ще се пръсне под напора на емоциите, поради което хвалебствията на Дейл почти не му правеха впечатление. Това кратко пътуване до място, което не бе посещавал никога в живота си, му се стори като дългоочаквано завръщане у дома — имаше усещането, че всич ко наоколо е заредено със скрит смисъл и представлява изконна част от самия него. Това бе светилище. Знаеше, че ще купи кокетната къщурка, независимо как изглежда или колко струва — парите не представляваха проблем. Просто ще я купи и това е. Преклонението на Дейл го наведе единствено на мисълта, че ще трябва да попречи на своя почитател да му вземе половин цена. Междувременно се мъчеше да спре сълзите, които напираха в очите му.