— Добре. Иска ми се Хенри — онзи мой чичо, за когото ти споменах, че живее наблизо, помниш ли? — та ми се иска Хенри да можеше да ги види. Той би ги оценил по достойнство.
— Защо да не ги види? Ще го поканя на гости.
— Не ти ли казах? Хенри е сляп.
Окачиха големите картини в дневната, над стълбището и в спалните. Джак добави няколко по-малки в голямата баня на горния етаж и в умивалника на долния. Гилбъртсън го заболяха ръцете да придържа тежките рамки, докато домакинът отбелязваше по стените къде да забие гвоздеите. След окачването на третата картина от косата му капеха солени капки пот, които се стичаха по лицето му, та се наложи да свали вратовръзката си и да запретне ръкави. Разкопчаната му яка беше подгизнала от пот. Джак Сойер хвърляше също толкова, ако не и повече усилия, но изглеждаше така, сякаш не си е мръднал пръста.
— Ти да не събираш картини? — изсумтя Дейл. — Дълго ли ти отне да направиш цялата тази колекция?
— Не разбирам достатъчно от живопис, че да бъда колекционер. Повечето платна е подбирал баща ми през петдесетте и шейсетте години. Някои са купувани от майка ми, но тя ги избираше спонтанно — като й харесаше нещо, непременно трябваше да го има. Например малкият Феърфийлд Портър8 с верандата, ливадата и цветята ми е спомен от нея.
Дейл хареса тази картина още в мига, в който я извадиха от дървения сандък — малкият Феърфийлд Портър вероятно бе името на художника. Прилягаше на всяка дневна, а като я гледаше човек, имаше усещането, че може да влезе в нея. Но най-голямата ирония бе, че гостите никога няма да я забележат.
Джак спомена, че много се радвал най-сетне да извади тези картини от склада, където са престояли доста време.
— Вашите да не са ти ги подарили? — изненада се Дейл.
— Наследих ги след смъртта на майка ми. Баща ми почина още докато бях дете.
— О Боже! Извинявай — смутено промърмори Дейл и мигновено се изтръгна от въображаемия свят, в който го бе подмамил Феърфийлд Портър. — Сигурно е много тежко да изгубиш баща си на такава ранна възраст — добави и си помисли, че това може би обяснява аурата на усамотеност и отчуждение, заобикаляща неговия кумир. Сетне мислено се упрекна, че това са пълни глупости. Нямаше представа как човек може да заприлича на Джак Сойер.
— Да. Слава Богу, че мама не беше от хората, които се предават лесно.
Дейл веднага използва възможността и попита:
— Какво работеха вашите? В Калифорния ли си израснал?
— Роден съм и съм израснал в Лос Анжелес. Родителите ми бяха в шоубизнеса, но за разлика от повечето хора в тези среди бяха много свестни.
Дейл не получи покана да остане за вечеря и тази мисъл не му даваше покой. Отне им още час и половина да окачат всички картини и макар че домакинът оставаше все така любезен, в приятелската му непринуденост се долавяше упорита уклончивост (Гилбъртсън неслучайно бе полицай), сякаш бе открехнал заключена врата, след което набързо я беше затръшвал. Фразата „свестни хора“ означаваше, че тази тема е табу. При следващата почивка за бира Дейл забеляза до микровълновата печка две големи хартиени торби с хранителни продукти от магазина в Сентралия. Във Френч Ландинг бе прието да се вечеря към шест часа, а вече наближаваше осем. Джак можеше да допусне, че гостът е вечерял, ако наличието на униформата не доказваше противното.
8
Американски художник, поет, Философ, изкуствовед и политически ангажиран интелектуалец (1907–1975). — Б.пр.