— Мама все ми повтаряше — заявява Джак, говорейки на празното пространство. — „Виж какво, моето момче, заговореше ли Уейн, всички млъкваха и го слушаха, освен когато се захванеше с политиката“; да-да, ей-така ми го каза, точно с тия думи. — След миг добави: — Една прекрасна сутрин в Бевърли Хилс. — И най-сетне се зае да разбие яйцата.
Намираме се в компанията на един поразително самотен човек. Самотата е стара познайница на Джак Сойер — когато човек е безсилен да промени нещо, го приема за даденост, нали? Има далеч по-ужасни неща от самотата — например церебрална парализа или множествена склероза. Какво да се прави, самотата е част от живота. Дори Дейл, който въпреки неизброимите си добродетели не беше кой знае какъв психолог, беше забелязал колко самотен е неговият приятел. Джак вдига поглед към часовника и вижда, че разполага с четирийсет и пет минути, докато потегли за Френч Ландинг да вземе Хенри Лейдън след сутрешната му смяна в радиото. Казва си, че има много време и че всичко върви по план, но подтекстът е: „Всичко е наред, няма ми нищо, много благодаря.“
Като се събуди тази сутрин, едно гласче му нашепваше: „Аз съм стражар“. „Как ли пък не, я си гледай работата“ — мислено се сопна в отговор. Отказал се бе от този занаят и вече не се занимаваше с убийства…
„… светлините от лампичките на въртележката се отразяваха в голото теме на чернокожия мъртвец, проснат на кея в «Санта Моника Пиър»9…“
Не. Не отивай там! Просто… не го прави, ясно ли е?
И без друго нямаше работа в Санта Моника. Там си имаха достатъчно ченгета. Печени момчета, доколкото му бе известно, макар и не от класата на най-великия, най-добрия и най-младия лейтенант в световната история на полицията — а именно Джак Сойер от лосанжелеския отдел „Убийства“. Единствената причина, поради която недостижимият ас от Ел Ей се оказа на тяхна територия, бе раздялата му с невероятно — или поне умерено — чаровнатаркителка на Малибу, госпожица Брук Гриър, сценаристка, ползваща се с името на изключително голяма специалистка в своя жанр — комедийнитс романтично-приключенски екшъни, която освен това бе надарена със забележителен ум, проницателност и привлекателна външност. На връщане към Ел Ей по крайбрежната магистрала невероятно красивата гледка на изхода от Малибу Каниън буквално го покърти.
От върха на възвишението Калифорния Инклайн се разкриваше панорамен изглед към увеселителния парк „Санта Моника Пиър“. Виенското колело се извисяваше като гигантски огнен обръч над окичените с разноцветни лампички алеи и веселата тълпа. Гледката бе пропита с кичозна магия или магически кич. На Джак изведнъж му се дощя да паркира колата и да се разходи сред грейналите светлини. За последен път бе идвал тук на шестгодишна възраст, когато възбудено дърпаше ръката на Лили Кавано Сойер като куче на каишка.
Беше чиста случайност. Не може да се нарече съвпадение, тъй като бе лишено от смисъл. Съвпадението разкрива скритата връзка между два привидно откъслечни елемента от по-голяма мозайка. Случилото се обаче нямаше връзка с нищо.
Като наближи натруфената арка на входа на лунапарка, установи, че виенското колело не работи. Празните гондоли бяха украсени гирлянди от светещи лампички. За миг гигантската машина му заприлича на умело маскиран извънземен нашественик, който предвидливо изчаква удобния момент да причини възможно най-големи поразии. Струваше му се, че долавя самодоволното му бръмчене. „О, да, как ли пък не. Само не ми казвай, че виенското колело ти прилича на адска машина. Я се стегни! Просто си по-разстроен, отколкото ти стиска да признаеш“ апострофира се мислено. Отново се взря в сцената пред себе си и изведнъж си даде сметка, че зад въображаемите извънземни заплахи се крие действително зло, което благодарение на професията си бе свикнал да приема като нещо съвсем обичайно. Неочаквано се бе натъкнал на първата фаза на криминално разследване.
Тази вечер лунапаркът изглеждаше по-ярко осветен, тъй като върху патрулните коли бяха монтирани прожектори. На кея четирима униформени служители на реда се опитваха да удържат тълпата, напираща да разкъса жълтата полицейска лента, с която бе оградено местопрестъплението — обляна в светлина въртележка. Джак прецени, че не бива да се намесва. Нямаше работа тук. При това въртележката му навяваше смътни, неясни и съвършено нежелани спомени. Изглеждаше по-зловеща от спрялото виенско колело. Пък и винаги го е било страх от въртележки, нали? Озъбени кончета-джуджета, набучени на метални колове — ама че садистичен кич!