Именно благодарение на гениалното си ухо Хенри разкри голямата тайна на Джак, ревниво пазена от целия свят — за мястото на Лили Кавано Сойер, „Лили Кавано“ в неговия живот. Скоро след като Дейл ги запозна, те се сприятелиха, което изненада и двамата. Взаимно запълваха огромната празнота на самотата и почти всяка вечер се събираха да вечерят, да слушат музика и да водят задълбочени разговори на най-разнообразни теми. Понякога Джак гостуваше на Хенри в ексцентричния му дом, друг път го взимаше с колата и го водеше в дома си. След шест-седем месеца му хрумна да предложи на новия си приятел да четат на глас книги, избрани по взаимно съгласие.
— О-хо, страхотна идея! — прие Хенри. — Какво ще кажеш да започнем с някое изчанчено криминале?
Отначало четяха Честър Хаймс и Чарлс Уилфърд, после преминаха на съвременни романи, пребориха се със С. Дж. Пърлман и Джеймс Търбър и окуражени от успеха, се впуснаха да изследват внушителните титани на белетристиката Форд Мадокс Форд и Владимир Набоков. (Даваха си ясна сметка, че Марсел Пруст тепърва предстои, но Пруст можеше да почака — най-напред смятаха да се захванат със „Студеният дом“.)
Една вечер, като привършиха поредния откъс от „Добрия войник“ на Форд, Хенри се прокашля и изтърси:
— Дейл ми каза, че родителите ти са били в шоубизнеса.
— Точно така.
— Не че искам да си пъхам носа, но имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? Можеш да ми отговаряш с „да“ или „не“.
Джак се разтревожи.
— Какво има, Хенри?
— Искам да разбера дали съм прав за едно нещо.
— Казвай.
— Родителите ти са работили в различни сфери на този бизнес, нали?
— Хм.
— Единият се е занимавал с деловите въпроси, другият е бил изпълнител, нали?
— Хм.
— Майка ти актриса ли беше?
— Ъ-хъ.
— При това доста известна актриса. Така и не получи признанието, което заслужаваше, но засне стотици Филми през петдесетте и докъм средата на шейсетте години, а в края на кариерата си получи „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля.
— Хенри, откъде…
— Мълчи сега. Остави ме да се насладя на момента. Ти си син на Лили Кавано. Това е прекрасно. Малцина си даваха сметка колко е талантлива. С всеки следващ Филм издигаше на нова висота образите, които пресъздаваше — безстрашни девойки, дръзки барманки и миловидни госпожички с пищови в дамските чантички. Красива, умна, смела и непретенциозна, тя умееше изцяло да се вживее в ролята и да предаде образа с поразителна убедителност. Беше сто пъти по-добра от всички, които я заобикаляха. — Хенри…
— За някои от Филмите й бе написана страхотна музика. Сещаш ли се за „Изгубено лято“ — музиката е на Джони Мандъл10. Върховно!
— Хенри, как…
— Ти ми го каза — как иначе бих могъл да разбера? По-скоро особеностите на говора ти те издадоха. Произнасяш р-то по много характерен начин и „накъдряш“ останалите съгласни, а интонацията ти има много интересен каданс.
— Каданс, казваш.
— Тъй вярно. Има особен вътрешен ритъм, нещо като перкусия в бекграунда. Като четяхме „Добрия войник“, през цялото време се опитвах да си спомня откъде ми е познат този говор. Тъкмо да се сетя, и ми се изплъзваше. Едва преди няколко дни ми просветна. Лили Кавано. Не можеш да ме виниш, задето исках да разбера дали съм бил прав.
— Да те виня ли? И през ум не ми минава. Твърде съм смаян, за да те виня, но като се поокопитя, ще видим.
— Няма да кажа на никого. Напълно те разбирам — не искаш хората като те видят, първата им мисъл да е: „А, това е синът на Лили Кавано.“
Хенри Лейдън наистина има гениално ухо и туйто.
Пикапът пътува през Френч Ландинг и в купето кънти такава дандания, че да се разговаря е напълно невъзможно. Дъртиспърм изтезават захаросаната песничка на „Сюприймс“ по най-зверски начин, сякаш искат да прогорят дупка в марицпанения й пълнеж. Хенри, който само преди миг е обявил, че ненавижда подобни парчета, се е отпуснал на седалката с вирнати на таблото колене, опира брадичка на долепените си длани и лицето му грее в щастлива усмивка. Магазините на Чейс Стрийт са отворени и на ъгловите места за паркиране вече са спрели пет-шест коли.