Натиска ключа и всички — дори онези, които изглеждат съвършено неспособни на каквато и да било реакция, в един глас възкликват: „Ааа!“. Костюм, риза и гети блесват под конусообразния лъч на прожектора; напълно преобразен, Хенри Лейдън плавнр се привежда към микрофона, като в същото време изкусно върти на дланта си винилова плоча. Зъбите му блестят, пригладената му коса лъска, сапфирите тайнствено намигат в ъгълчетата на чародейните очила. Той се плъзва зад пулта с такъв финес, сякаш наистина танцува… само дето вече въобще не е Хенри Лейдън, това е положението, Рене, както гръмогласно съветва аудиторията Джордж Ратбън. Но костюмът, гетите, зализаната прическа, очилата и дори възхитителното сценично осветление са просто декор. Истинската магия е в самия човек с уникалния талант да се превъплъщава. Когато е Джордж Ратбън, целият е Джордж. Както когато е Уисконсинския плъх, както когато е Хенри Шейк. За последен път извади Симфоничния Стан на бял свят преди осемнайсет месеца — надяна го като по мярка и буквално зашемети гостите на бала на ветераните в Мадисън, но костюмът още му приляга, а и той му приляга — същински суинг, възкресил едно минало, което никога не е виждал с очите си.
Дългосвирещата плоча в протегнатата му длан досущ наподобява плътна, неподвижна черна топка.
Симфоничния Стан винаги открива танците с „В настроение“. Не мрази Глен Милър като запалените почитатели на джаза, но с годините това парче взе да му омръзва. Във всеки случай действа безотказно. Дори когато танцуващите са с единия крак в гроба, а под другия е подложена пословичната динена кора, чуят ли го, веднага им се отваря охота за танци. Известно е, че като го мобилизирали в армията, Милър споделил със своя колега Били Мей: „Смятам да изляза от тази война герой“ — и напълно си е спазил обещанието, да му се не види.
Хенри посяга към микрофона и с привидно небрежен жест плъзва танцуващата плоча под грамофонната игличка. Тълпата аплодира: „Ооо!“
— Добър вечер на всички суинги и зози. — От тонколоните се стеле кадифеният, леко дистанциран глас на истински радиоводещ от 1938–39 година, който коментира от своето студио танцовите забави в балните зали и нощните клубове от Бостън до Каталина. Навремето те се славели като големи сладкодумци, които знаят абсолютно всичко. — Я ми кажете, запалени почитатели на джаза, какво по-добро начало за едни танци от Глен Милър? Хайде, братя и сестри, чакам вашето: „Да-а“.
Най-нетърпеливите вече са на дансинга, заобиколен с инвалидни колички и правостоящи наблюдатели, в чиито погледи се чете объркване или пълна липса на разсъдък; отвръщат на призива на джазмена не с радостни възгласи, а с ромонлив шепот като вятъра в есенните листа. Симфоничния Стан се ухилва като акула и размахва ръце над главата си в красноречив жест, с който сякаш приканва присъстващите да не мърдат, сетне описва вихрен пирует като истински танцьор от „Савой Болрум“27, вдъхновен от Чък Уеб28. Опашката на фрака се разперва като криле, лачените обувки литват във въздуха, приземяват се, отново политат. Магичният миг отлита и в дланите на джазмена като огромни лъскави черни плажни топки затанцуват две плочи — едната елегантно се плъзва в обложката, другата заема мястото на предишната под грамофонната игличка.
— О-хо, а-ха, ха-ха, мили мои джазиращи момичета и момчета, сега е ред на сантименталния джентълмен Томи Дорси29. Отключете сърцата, грабнете в прегръдките си любимия и нека заедно с Дик Хеймс30, гордостта на Буенос Айрес, да потърсим отговора на въпроса „Как ще те позная?“. Дами и господа, всеки момент очакваме пристигането на Франк Синатра, животът е, ммм-ммм, лесен като песен!
Ребека Вилас не вярва на очите си. Този тип изкара целия пансион на дансинга — прикованите в инвалидни колички танцуват редом с най-запазените старчоци. Издокаран в екзотичния си фамозен костюм, Симфоничния Стан — напомня си, че истинското му име е Хенри Лейдън — е едновременно трогателен, обаятелен, абсурден и подкупващо убедителен. Той е като… като минало, запечатано в капсулата на ролята, която изпълнява, и музиката, която пенсионерите копнеят да чуят. Сякаш някой магьоса и ги върна към живота, към откъслечните сломени от онази младост, която пазят в сърцата си. Невероятно! Това е най-точната дума. Дори най-безнадеждните случаи, които напълно бе отписала — наричаше ги „разплетените кошници“ — буквално разцъфваха пред очите й. Симфоничния Стан дирижира настроението на множеството като елегантен дервиш; видът му непрестанно й навява асоциации като „изтънчен“, „маниерен“, „стилен“, „градски“, „побъркан“, „секси“, „грациозен“ — думи, които нямат нищо общо помежду си, освен в съчетанието си у този необикновен човек. И този фокус с плочите — как го прави?! Ребека машинално тактува с крак и се поклаща в ритъма на танца; сама подхваща „бигийн“31, когато зазвучава едноименното парче на Арти Шо32. Сетивата й сякаш се изострят и подбраната с много любов музика, образите на всички тези беловласи, синьокоси, олисели танцьори, които се плъзгат по дансинга в ритъма на джайва — Алис Уедърс направо грее в прегръдките не на друг, а на вечно недоволния Торвалд Торвалдсън, а Ейда Майърхоф и „Том Том“ Бучър се въртят във вихрен танц с инвалидни колички — и стремителният ритъм, който подчинява всички на изкусителния меден глас на кларнета на Арти Шо — по силата на някаква магия всички тези впечатления внезапно се сливат в приказно видение на земната красота, което трогва младата жена до сълзи. Усмихва се, размахва ръце над главата си, завърта се и в миг се озовава в умелата прегръдка на брата-близнак на Том Том — осемдесет и шест годишния Хърми Бучър, пенсионирания учител по география от стая № РЦ 17, когото преди бе смятала за малко скован; без да обели нито дума, Хърми грациозно я съпровожда с майсторски фокстрот към центъра на дансинга.
27
Луксозен танцов клуб на Ленъкс Авеню в Харлем, съществувал от 1926 до 1958 г.; средище на суинга. — Б.пр.
28
Оркестърът на Чък Уеб (1909–1939) е един от най-великите оркестри от ерата на суинга; името му се свързва с клуба „Савой Болрум“, където често се класира на първо място в традиционните за този клуб музикални състезания; през 1934 г. с оркестъра пее Ела фицджерадц. — Б.пр.
29
Томи Дорси (1905–1956), тромбонист; известен като „Сантименталният джентълмен на суинга“; оркестърът на братята Дорси е един от най-добрите бигбенди, чрез който става популярен Франк Синатра. — Б.пр.
30
Дик Хеймс е известен певец на любовни балади от времето на Втората световна война; роден през 1916 г. в Аржентина, умира през 1980 г. — Б.пр.
31
Ритмичен местен танц от Мартиника; „Започни бигийна“ (текст и музика Коул Портър) е хитът, с който се прочува Арти Шо. — Б.пр.
32
Арти Шо, р. 1910 г. в Ню Йорк, един от най-известните кларнетисти от еррата на бигбендите, основател на пет оркестъра, с един от които пее Били Холидей; през 1954 г. Шо престава да свири и започва да пише книги и да изнася лекции по литература, изкуство и развитието на т.нар. „ера на бигбендите“. — Б.пр.