Какво трябваше да направя — да остана в полицията докато взема да се гръмна ли?! Ти си умен мъж, Хенри Лейдън, и аз много те обичам, но някои работи просто не ги ЧАТКАШ!“
Добре, де, нали все пак отива на Съмнър Стрийт? Напоследък всички го притискат да направи нещо — ето, сега ще направи. Ще поздрави Дейл, ще се отбие при момчетата и ще седне да поговори с този Фред Маршал — солиден гражданин с изчезнал син, заливайки го с обичайната помия: „Правим всичко, което е по силите ни, дрън дрън… конкретното разследване се провежда в тясно сътрудничество с ФБР, а както е известно, те са най-добрите в света.“ И подобни тъпотии все в тоя дух. Най-многото, което може да направи, е да приглади настръхналата козинка на Фред Маршал, както когато искаш да успокоиш пострадало коте; миряса ли Фред, с това предполагаемият дълг на Джак — изцяло плод на външен натиск — се изчерпва и той спокойно може отново да се отдаде на заслужено усамотение. Ако на Дейл не му изнася, да се хвърли в Мисисипи; ако на Хенри не му е по вкуса, ще му откаже да четат Дикенс и ще го измъчва с Лорънс Уелк37, Вон Мънроу38 или с нещо също така гадно. Например диксиленд, изпълняван от некадърници. Преди години му бяха подарили компактдиск със заглавие „Фетс Манасас и «Ол Старс» в ритъма на стомпа“. Като послуша Фетс Манасас трийсет секунди, на колене ще моли за милост.
Този образ вдъхва на Джак достатъчно увереност, за да си докаже извън всякакво съмнение, че невъзможността да отвори вратите и шкафовете се дължи на моментно нежелание, не на фобия. Но макар вниманието му да е съсредоточено другаде, през целия път го измъчва усещането, че пепелникът под таблото го дразни и му се подиграва. Малкият панел сякаш е обгърнат от аура на прикрита ненавист и злокобна многозначителност.
Страхува ли се, че вътре се спотайва синьо яйчице?
Естествено, че не. Вътрешността на пепелника представлява черна пластмасова отливка и е пълна само с въздух.
Значи спокойно може да го извади.
Зад стъклата се мяркат първите сгради в покрайнините на Френч Ландинг. Скоро ще подмине мястото, където по-рано тази сутрин Хенри спря диска на „Дъртиспърм“ и в купето се възцари благословена тишина. Спокойно може да отвори пепелника — подхваща го отдолу и дърпа, фасулска работа. Протяга ръка, но в последния миг я отдръпва. По челото му се стичат капки пот, които се събират във веждите.
— Какво толкова? — окуражава се гласно. — Да не би да срещаш затруднения, Джаки?
Отново протяга ръка към пепелника. Изведнъж си дава сметка че въобще не внимава къде кара, вдига глава и отпуска педала за газта. Не спира само от упорство. Това е просто един пепелник, за Бога. Пак поглежда шосето. Изпълнен е с решителност като медицинска сестра, която трябва да отлепи пластир от гъсто окосмения корем на пациент, издърпва пластмасовото приспособление. Запалката, която неволно е разместил при сутрешното излизане, отхвърчава на десет сантиметра, преобразявайки се пред ужасения му поглед в сребристо-черно яйце.
Рязко извива волана, излиза от очертанията на шосето и се носи по буренясалия банкет право към най-близкия телеграфен стълб. Запалката се приземява в пепелника със силно металическо дрънчене, което никое яйце на земното кълбо не е в състояние да произведе. Стълбът танцува пред стъклото и застрашително го изпълва. Джак набива спирачки, колата се заковава на място, дълго след това запалката тихо потропва в пепелника. Ако не беше намалил скоростта, преди да го извади, щеше да се забие право в стълба, от който в момента го дели точно един метър. Избърсва потта от лицето си и вдига запалката.
— Да му се не види. — Поставя приспособлението на мястото му и изтощен се отпуска на седалката. — Не случайно казват, че тютюнопушенето е смъртоносно.
Шегата е твърде плоска, за да го развесели; в продължение на няколко секунди неподвижно съзерцава нарядко преминаващите автомобили по Лайол Роуд. Когато пулсът му се нормализира, си напомня, че все пак съумя да извади пепелника.
Том Лънд с рошавите руси къдрици явно е подготвен за посещението му, защото щом Джак влиза в участъка, подминавайки трите велосипеда на входа, младият полицай скача от мястото си и се втурва да го посрещне, като шепнешком обяснява, че Дейл и Фред Маршал го чакат в кабинета на началника, ей-сега ще го заведе при тях. Несъмнено много ще му се зарадват.
— Самият аз много се радвам, лейтенант Сойер — добавя Лънд. — За Бога, не мога да крия. Мисля, че в момента много се нуждаем от вас.
— Можеш да ме наричаш Джак. Вече не съм лейтенант. Дори не съм полицай.
37
Лорънс Уелк (1903–1992), акордеонист, основател на един от най-популярните сред средната ръка американци танцувални оркестри, който съществува и до днес. — Б.пр.
38
Вон Мънроу (1912–1973), тромпетист, впоследствие основава оркестър и започва да пее; притежавал е много характерен глас, описван като „гласа на косматите гърди“, „стари кожени сливици“ и „мускулестия глас“. — Б.пр.