Пронизителният звън на телефона сякаш раздира дрезгавината, царяща в стаята.
Джак Сойер надава вик.
— Сигурно ви събудих — започва Фред Маршал и веднага става ясно, че нещастникът цяла нощ е стоял буден в осиротелия си дом. Може би е разглеждал албумите със семейни снимки, без да обръща внимание на включения телевизор, с което само [???]
— В колко часа?
— Т-три — отговаря Фред, после бърза да повтори с едва доловими наченки на увереност: — Три.
— Точно така. Ще отидем с моята кола. На връщане може да се отбием да хапнем в „Гъртис Кичън“. До скоро, Фред.
— До скоро, сър. Много благодаря.
Джак затваря телефона. За миг продължава да се взира в почерка на майка си, възпроизведен по памет, питайки се как ли ще се нарече на полицейски жаргон подобно явление. Авто-фалшификация ли? Изсумтява, смачква на топка листа и започва да се облича. Ще изпие чаша сок и ще излезе за час да се поразходи. Да си проветри главата от неприятните сънища. Тъкмо ще се отърси от спомена за ужасяващо монотонната тирада на Фред Маршал. После ще вземе душ и ще реши дали да позвъни на Дейл Гилбъртсън, за да узнае има ли новини. Ако наистина възнамерява да се заеме с тази работа, ще трябва бързо да навакса — сигурно вече са се насъбрали купища материали за проучване… ще трябва да разпита и родителите… да огледа старческия дом, в близост до който е изчезнало детето…
Зает с подобни мисли (които всъщност са приятни, макар че подобна констатация би предизвикала бурното му негодувание), Джак едва не се препъва в кутията, поставена върху изтривалката пред входната врата. Бък Евиц — пощальонът, винаги оставя колетите на прага, но още няма шест и половина, следователно синята камионетка на Бък ще се появи най-рано след три часа.
Джак се навежда и внимателно вдига пакета. На големина е колкото кутия за обувки и е опакован в накриво изрязана амбалажна хартия, прикрепена с огромни несиметрични печати от червен восък, вместо с тиксо. Допълнително е омотан в сложна плетеница от бяла връв, завързана на голяма, по детски несръчна фльонга. В горния ъгъл са налепени десетина марки с различни изображения на птици. (С разбираемо облекчение получателят отбелязва, че сред тях няма червеношийка.) В марките има нещо нередно, но отначало Джак не се досеща какво е то. Вниманието му е изцяло погълнато от адреса, при който нередностите са очебийни. Не е посочен нито номер на пощенска кутия, нито указание „Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“, нито пощенски код. Всъщност дори няма име. Адресът се състои от една-единствена дума, надраскана върху пакета с грамадни, разкривени печатни букви:
ДЖАКИ
Като ги гледа, той си представя юмрук, здраво стиснал маркер, присвити очи, изплезен език на слабоумен. Сърцето му затуптява два пъти по-бързо от обичайното.
— Тая работа не ми харесва — мълви едва чуто. — Хич не ми харесва.
Естествено, от полицейска гледна точка, има пълното основание да подозира нещо нередно. Кутията действително, е от обувки — под амбалажната хартия той напипва ръба на капака, а както е известно, откачалките обичат да слагат бомби в кутии от обувки. Ше бъде пълна лудост да отвори колета, ала подозира, че все пак ще го отвори. Ако хвръкне във въздуха, поне ще се отърве от разследването на случая с Рибаря.
Вдига пакета и се заслушва дали не тиктака, макар пределно ясно да съзнава, че тиктакащите бомби са демоде още от времето на комиксите за Бети Буп41. Не чува нищо, но поне вижда каква е грешката на марките — всъщност изобщо не са марки, а картинки, старателно изрязани от пакетчета със захар. Неволно издава нечленоразделно сумтене, подобно на безрадостен смях. Става пределно ясно, че колетът е изпратен от някой умопобъркан, задържан в психиатрично заведение, който има достъп до захар на пакетчета, но не и до пощенски марки. Но как е стигнала дотук тази пратка? Кой я е доставил (въпреки недействителните марки), докато Джак се е лутал в обърканите си сънища? Пък и кой по тези места го знае като Джаки? Отдавна мина времето, когато го наричаха така.
„Грешиш, Пътнико, не е минало — прошепва един глас. — Изобщо не е минало. Време е тъгата ти да се разсее и да се захващаш за работа. Като начало можеш да разгледаш съдържанието на кутията.“
Решително отхвърля предупрежденията на вътрешния си глас, който му подсказва, че подобна постъпка е проява на опасно лекомислие; разкъсва връвта и с нокът счупва асиметричните восъчни печати, като си мисли: „Господи, кой в наши дни използва восък?“ Оставя опаковъчната хартия настрана. Току-виж отворила работа на момчетата в лабораторията по криминология.