Дами и господа, пред вас е Джак Сойер, коленичил сред ширналото се благоуханно поле под утринно небе, което изобщо не познава вредното замърсяване на въздуха. Той плаче. Знае какво се е случило и ридае. Сърцето му се къса от радост и страх. След двайсет години Джак Сойер, вече възрастен мъж, се е завърнал в Териториите.
Спасява го гласът на неговия отдавнашен приятел Ричард — понякога наричан още Здравомислещият Ричард. Гласът е на сегашния Ричард, собственик на юридическата кантора „Слоут и съдружници“, не на хлапака от времето, по което Джак го познаваше може би най-добре — времето на дългите ваканционни дни, прекарани на Сийбрук Айлънд, Южна Каролина. Онзи Ричард притежаваше богато въображение, изразяваше се благоприлично, крачеше пъргаво, имаше буйна рошава коса и беше кльощав като утринна сянка. Настоящият Ричард — експерт по търговско право — е пооплешивял, позакръглен в ханша привърженик на посядането и ирландското уиски „Бушмилс“. Този Ричард смаза като досадна муха едновремешното си смайващо игриво въображение. Джак понякога си казва, че животът на младия Слоут се развива на принципа на редукцията, но все пак може да се изтъкне и една придобивка (вероятно от юридическия факултет) — помпозният, блеещ възглас на колебанието, който вече се е превърнал в нещо като гласов подпис на Ричард и е особено дразнещ по телефона. Механиката му е следната: изходна позиция стиснати устни, които внезапно се разтварят широко, придавайки на Ричард едновременно вид на момче от църковен хор и на лорд Хо-Хо42.
Тъкмо в този миг, коленичил със затворени очи сред безкрайната зелена шир, представляваща само допреди малко собствената му морава, вдъхвайки новите, наситени благоухания, които помни толкова добре и за които, без да съзнава, е копнял до болка, чува гласа на Ричард Слоут. Какво облекчение предизвикват думите му! Разбира се, това е пародия на оригинала, възникнала в собственото му съзнание, но въпреки това му олеква. Ако Ричард беше тук, Джак щеше да му се хвърли на врата и да възкликне: „Да даде Господ цял живот да глаголстваш, моето момче. Да блееш като овца и прочие.“ Ето какво казва Здравомислещият Ричард: — Джак, нали си даваш сметка, че сънуваш?… Бееее… при отварянето на колета от шока несъмнено… бееее… несъмнено си изгубил съзнание, което на свой ред е предизвикало… беееее… онова, което сънуваш сега.
Джак не помръдва — с наведена глава коленичи в тревата, падналата на челото му коса закрива очите му.
— С други думи, както му викахме навремето… — промърморва.
— Именно! Както му викахме навремето… бееее… измишльотини от типа „Сийбрук Айлънд“. Но Сийбрук Айлънд беше много, много отдавна, Джак, та затова ти предлагам да отвориш очи и да се изправиш на крака, но гледай да не забравиш, че ако видиш нещо необичайно… беее… то просто не съществува.
— То просто не съществува — промърморва Джак. Изправя се и отваря очи.
От пръв поглед разбира, че в действителност то съществува; все пак като защитна реакция се насилва да чува изявлението на Ричард, чийто помпозен тон подсказва: „Може да изглеждам на трийсет и пет, но притежавам разума на шейсетгодишен мъдрец“. По този начин успява да запази разклатеното си душевно равновесие, вместо например да припадне, или — не дай Боже — окончателно да превърти.
Тъмносиньото небе се простира безбрежно и ясно. Тревата е висока почти колкото човешки бой — в тази част на мирозданието няма Бъни Бучър, който да я коси. Всъщност няма и къща — встрани от пътя се издигат само живописен старовремски хамбар и вятърна мелница.
„Къде са летящите хора?“ — пита се Джак и вдига поглед, но бързо тръсва глава. Няма летящи хора, няма двуглави папагали, няма върколаци. Това са все измишльотини от типа Сийбрук Айлънд — иначе казано, неврозата, която бе прихванал от майка си и с която за известно време зарази дори Ричард. Пълни… беее… дивотии.
Съгласява се със себе си, макар да знае, че всъщност дивотия е да не повярва в онова, което го заобикаля — уханието на тревите, все по-силно и омайно, примесено с цветния аромат на детелини и някак плътния дъх на черна пръст; неспирната свирня на щурчетата, погълнати от безгрижния си живот; пърхащите бели пеперуди; гладкият лик на небето, незагрозяван от електрически проводници и белезникави дири от реактивни самолети.
Все пак най-силно го поразява съвършенството на това поле. Росната трева е посмачкана около мястото, където той коленичи. Към окръжността обаче не води диря — сред влажната, тучна трева няма и следа от пътека. Да не е паднал от небето? Разбира се, това е невъзможно — пак са измишльотини от типа Сийбрук Айлънд, но…
42
Прозвище на Уилям Джойс (р. 1906), британски гражданин от американски произход, който емигрира в Германия и води нацистка радиопропаганда; осъден е за държавна измяна и е обесен на 3 януари 1946 г. — Б.пр.