— В известен смисъл наистина паднах от небето — със забележително хладнокръвие отбелязва той. — Пристигнах от Уисконсин. Пренесох се отвъд.
На което Ричард започва да протестира, но Джак въобще не обръща внимание на монолога му, изпъстрен с блеещи звуци. В крайна сметка Здравомислещият Ричард просто си гледа здравомислещата работа. Навремето бе имал подобни изживявания, но те не оставиха в съзнанието му почти никакъв отпечатък… все пак беше едва дванайсетгодишен. И двамата бяха на по дванайсет, а на тази възраст тялото и мисълта са по-гъвкави.
Джак бавно се обръща кръгом и забелязва, че отвсякъде го обгражда безкрайно поле (въздухът постепенно се затопля, утринната мъглица полека-лека се разтваря в знойна мараня), което се простира чак до синьо-сивите очертания на горите в далечината. Забелязва и нещо друго — на около два километра в югозападна посока минава черен път. Оттатък, точно на границата на хоризонта, съвършеното лятно небе е изцапано от дим.
„Не ще да е от кюмбета, във всеки случай не и през юли — мислено отбелязва Джак. — Сигурно е някоя фабричка. И…“
Еква сирена — тръби последователно три пъти, но звукът е леко приглушен, тъй като долита отдалеч. Джак има чувството, че сърцето му набъбва в гърдите, а устните му се разтягат в подобие на безпомощна усмивка.
— Натам е Мисисипи, да му се не види! — възкликва, а пеперудките, напомнящи на утринна дантела, подемат танц в знак на съгласие. — Това е Мисисипи, или както я наричат тук. А сирената, скъпи приятели и съседи…
Звукът отеква още два пъти в напредващия летен ден. От разстояние звучи неубедително, но Джак знае, че отблизо ревът сигурно е оглушителен, защото добре познава този звук.
— Това е свирката на параход. Бая големичък. Може би дори с веслени колела.
Насочва се към черния път, напомняйки си, че всичко това е сън, макар изобщо да не приема това твърдение — то му служи като дългия прът в ръцете на въжеиграча: за равновесие. След стотина метра поглежда назад. Тъмна диря в тревата, започваща от окръжността, където се бе приземил, до мястото, където се намира сега, бележи стъпките му. Тя е единственият белег. Хамбарът и мелницата са останали далеч наляво — в интерес на истината вече почти ги подмина. „Това са моята къща и гаражът ми — мисли си той. — Но те съществуват само в света на шевролетите, войната в Близкия изток и шоуто на Опра Уинфри43.“
Продължава да крачи и вече почти излиза на пътя, когато забелязва, че освен дима от изток иде странен тътен. Пулсира в слепоочията като мигрена в начален стадий. Ако се обърне на юг неприятното туптене отслабва. На изток съвсем изчезва. На север се долавя едва-едва. Джак бавно описва последната дъга, допълваща окръжността. Има чувството, че тътенът се е усилил като бръмченето на муха или тропането по радиатора в хотелска стая — като го забележи човек, веднага започва да му се струва по-натрапчиво.
Завъртайки се бавно, описва втора окръжност. На юг вибрацията глъхне. На изток изчезва напълно. На север отново се появява. На запад се усилва. С лице на югозапад обаче човек се чувства като радиоапарат в режим „автоматично търсене на станция“. Дум, дум, дум. Ужасяваща и някак потискаща вибрация, напомняща на главоболие, миризма на някогашен дим…
— Не, не и не, не е дим. — Джак се облещва и отново пребледнява, застинал сред летните треви, които му стигат до гърдите и мокрят панталоните му, а белите пеперуди пърхат около главата му като ореол с формата на полумесец. В този миг отново изглежда дванайсетгодишен. Метаморфозата в предишен (и може би по-добър) Аз е някак зловеща. — Не е дим, по-скоро мирише като…
Изведнъж надава одевешното сподавено хриптене. Защото миризмата, която усеща не с обонянието си, а в съзнанието си, напомня на воня на развалена наденица. Миризмата на отсеченото полуразложено стъпало на Ърма Френо.
— Надушвам го — прошепва пришълецът, но не говори за гранивия дъх. Може да прави със зловещия пулс каквото си пожелае… включително да го премахне. — Надушвам Рибаря. Или… не знам какво…
Тръгва, но след стотина метра отново спира. Вече наистина не усеща пулсирането. Заглъхнало е както заглъхва радиопредаване при повишаване на температурата. Олеква му.
Вече се намира почти на пътя, несъмнено свързващ тукашния вариант на Ардън с тукашния вариант на Сентралия и Френч Ландинг, когато долавя неравномерно думкане. Усеща го в костите си като барабанния ритъм на Джийн Крупа44.
Поглежда наляво и възкликва от изненада. Три грамадни кафяви същества с дълги развяващи се уши с подскоци го задминават, като ту се подават, ту се скриват сред високата трева. Приличат на кръстоска между заек и кенгуру. В ококорените им черни очи се чете комичен ужас. Пресичат черния път и вдигат пушилката с плоските си лапи, покрити с бял вместо с кафяв пух.
43
Опра Уинфри (р. 1954), водеща на популярно телевизионно предаване в САЩ по време на което публиката дискутира различни теми. — Б.пр.
44
Джийн Крупа (1909–1973), джазмузикант, чието име се свързва с въвеждането на барабанните сола в джаза. — Б.пр.