Бен прикри очите си от светлината и после видя как огънят постепенно започна да се смалява, докато стана обозрим — колкото обикновен огън, запален в гората. Смарагдовите очи престанаха да светят. Котаракът потрепна в озарението си и се върна към предишната си форма. Седна на задните си лапи и строго погледна към Бен.
— Сега се надявам да си спомниш онова, което ти казах, че съм? — заяви той.
— Призматичен котарак — веднага отвърна Бен, припомнил си.
— Точно така. Мога да улавям светлината от всякакъв източник — дори и толкова далечен, колкото са осемте луни на тази земя. И мога да трансформирам тази светлина в енергия. Най-прости физични закони всъщност. Във всеки случай, притежавам способности, малко по-развити от твоите. Демонстрирах ти само малка част от тях.
Бен кимна бавно, започвайки да чувства известна неловкост.
— Готов съм да повярвам на думите ти.
Котаракът отиде по-близо до огъня и седна отново.
Нощните звуци стихваха и настъпваше тишина. Във въздуха се усещаше някаква напрегнатост.
— Бил съм по места, за които другите могат само да сънуват и съм видял онова, което се крие там. Много тайни познавам — котаракът сниши глас и започна да шепне. — Приближете по-близо до огъня, Ваше Величество Бен Холидей. Вижте колко топли.
Бен направи, както му бе казано, пред погледа на котарака. Неговите смарагдови очи сякаш заблестяха отново.
— Зная много за магьосници и изчезнали магически книги. Зная за черни еднорози и за бели, някои изчезнали, други открити. Зная дори и нещо за измамите, които могат да накарат едни същества да изглеждат различни от онова, което са — Бен се опита да го прекъсне, но котаракът предупредително изсумтя. — Не, Ваше Величество — изслушайте ме! В повечето случаи аз не съм склонен твърде много да приказвам, тъй че подобава да ме оставите да довърша! Ние, котараците, рядко казваме нещо, но винаги знаем много! Така е и в този случай. Аз зная твърде много, което е скрито за теб. Част от него може да ти е полезно, а друга не. Всичко е въпрос на преценка. Ала за да се отсеят нещата, е нужно време. А времето обвързва. Аз рядко се обвързвам. Но ти, както ти казах, успя да ме заинтригуваш и смятам да направя изключение за теб. Ами ти какво мислиш?
Бен не знаеше какво да мисли. Откъде можеше този котарак да знае за черните еднорози и белите? Откъде можеше да знае за изчезналите магически книги? Доколко всичко това не бяха празни думи, доколко имаха конкретно значение? Искаше му се да го запита, но знаеше, както знаеше, че е нощ, че котаракът няма намерение да му отговори. И той преглътна въпросите си.
— Ще дойдеш ли с мен тогава? — попита най-сетне той.
Котаракът примигна.
— Мисля по въпроса.
Бен кимна бавно.
— Имаш ли име?
Котаракът отново примигна.
— Имам много имена, точно тъй, както представлявам много неща. Името, което предпочитам в момента, е Еджууд Дърк. Можеш да ме наричаш просто Дърк.
— Приятно ми е да се запознаем, Дърк — каза Бен.
— Ще видим, дали е така — отвърна Еджууд Дърк с безразличие. Обърна се и приближи една-две крачки по-близо до огъня. — Нощта ме отегчава; денят е за предпочитане. Сега ми се ще да поспя.
Той направи няколко обиколки около малка тревиста площ, след което се настани и се сви на рунтаво кълбо. Обгърна го светлината на огъня и той отново заприлича на обикновен котарак.
— Лека нощ, Ваше Величество.
— Лека нощ — механично отвърна Бен. Той се чувстваше още натоварен от чувствата, които Дърк бе предизвикал в него. Размишляваше над думите на котарака и се опитваше да разбере доколко това създание наистина познава нещата и доколко само ги обобщава. Огънят пращеше и хвърляше искри в мрака и той приближи до него, за да се стопли. „Какъвто и да е случаят, Еджууд Дърк можеше да се окаже от полза, разсъди той и протегна ръце към огъня. Само ако можеше това странно създание да бъде не толкова изменчиво…“