Знам със сигурност едно — ако обичаш жените, а аз не се срамувам да призная, че ги обичам, намираш нещо красиво у всяка, независимо дали е класическа хубавица. С Каролин обаче ме сполетя злата участ да се влюбя в жена, чиято вътрешна красота не отстъпваше на външната, и разбира се, обаянието й привличаше вниманието и на другите. Следващото, което научих за нея, бе, че е уловила окото на Матю Хаг, син на сър Обри Хаг — най-големия земевладелец в Бристол и изпълнителен директор на компанията „Ийст Индия“.
Младият Матю ми беше връстник и се мислеше за нещо повече, отколкото е. Самовлюбеният син на сър Обри се смяташе за находчив бизнесмен като баща си, макар очевидно да не притежаваше таланта му във въпросната област. На всичкото отгоре си въобразяваше, че е философ, и често диктуваше размислите си на писар, който го сподиряше навсякъде като сянка — стиснал перо и мастилница, готов да запише всяка мъдрост на Хаг, като например: „Шегата е камък, хвърлен във водата, смехът — вълничките, които образува“.
Възможно е сентенциите му да криеха дълбок смисъл. Знам само, че не бих му обърнал особено внимание — всъщност бих се присъединил охотно към презрението и присмеха, които придружаваха споменаването на името му — ако не проявяваше интерес към Каролин. Навярно дори това не би ме разтревожило кой знае колко, ако не бяха други два фактора. Първо, бащата на Каролин — Емет Скот — бе сгодил дъщеря си за момчето на сър Обри. Второ, момчето — вероятно заради високомерното си поведение и склонността си да допуска фатални грешки дори при най-безобидните търговски сделки и да вбесява хората — имаше телохранител на име Уилсън — недодялан варварин с увиснал клепач на едното око, но много едър и як.
„Животът не е битка, защото битките се печелят и губят. Животът се живее“, това дочули Матю Хаг да диктува на хилавия си писар.
Е, Матю Хаг не познаваше битките. Първо, защото бе син на сър Обри Хаг, и второ, понеже страховитият му широкоплещест телохранител го следваше навсякъде.
Както и да е, аз се постарах да разбера къде ще е Каролин през един слънчев следобед. Как? Е, поисках услуга срещу услуга, така да се каже. Помните ли Роуз, прислужницата, която спасих от съдба, по-лоша от смъртта? Напомних й този факт, след като я проследих от Хопкинс Лейн до пазара, където тя заснова между сергиите, стиснала кошницата си. Представих й се, но тя, разбира се, не ме позна.
— Нямам представа кой сте, сър — очите й взеха да блуждаят стреснато във всички посоки, сякаш работодателите й всеки момент ще изскочат иззад някоя сергия.
— Е, аз обаче те познавам, Роуз. Миналата седмица ме пребиха заради теб пред „Олд Шилела“. Нима не помниш добрия самарянин?
Тя кимна неохотно. Е, едва ли е проява на особено джентълменство да използваш меркантилно злополучията на млада дама — не бих отишъл тъй далеч да го нарека изнудване, естествено — но се нуждаех от коз. Бях влюбен до ушите, а понеже писмената реч не ми идеше отръки, да се срещна очи в очи с Каролин беше най-добрият начин да започна да завладявам сърцето й. Умеех да омайвам птичките, нали? Получаваше се със съпругите на търговците и с младите жени в кръчмите. Защо не и с някоя от по-високо потекло? От Роуз научих, че Каролин обича да се разхожда на пристанището във вторник следобед. Да бъда нащрек обаче за господин Хаг, предупреди ме тя, озъртайки се бързо наляво и надясно. За него и за телохранителя му Уилсън. Господин Хаг държал много на Каролин, обясни ми Роуз, и я закрилял самоотвержено.
На другата сутрин поех към града, разнесох възможно най-бързо стоката си и тръгнах към пристанището. Въздухът миришеше на сол, тор и горещ катран. Огласяха го писъците на чайките и безкрайните викове на хората, които си изкарваха прехраната на доковете — моряци, крещящи си един на друг, докато товарят или разтоварват корабите с мачти, поклащащи се бавно под напора на нежния бриз.
Разбирах защо на Каролин й харесва тук. Пристанището бликаше от живот — мъже с кошници с прясно набрани ябълки или нанизи от фазани около вратовете, търговци, подвикващи на докерите, жени с платове, убеждаващи моряците, че сключват изгодна сделка, деца, продаващи цветя или подпалки или сновящи между моряците и търговците, анонимни като бездомните кучета, които се излягаха край стените на пристана или душеха купчините боклуци и изгнила храна.
Сред тях беше и тя — с панделка върху бонето и слънчобран върху рамото и Роуз на няколко стъпки зад нея — истинска дама от главата до петите. Въпреки това забелязах — отдалеч, защото избирах подходящ момент — че не гледа отвисоко на гъмжилото около себе си. Изражението й издаваше, че и тя като мен обича да наблюдава живота във всичките му форми. Запитах се дали и тя като мен се вглежда в морето, сияйно от изпълващите го съкровища, съзерцава поклащащите се мачти и чайките, политнали към началото на света, и се чуди какви истории се крият зад хоризонта.