- Катапо! - плесна се по челото Маса, като отново мина на японски.
- Да. Еднорък. И от всичко това следва...
- Че Одисей-сан е очаквал вашето пристигане. Едноръкият убиец е пратен от вашия враг.
- Точно така.
Ераст Петрович премина обратно през двора дълбоко замислен.
„И така, версията с бандитите от гарата може да отпадне. Това - първо. Одисей отнякъде е научил, че в Баку пристига ловец за главата му. Това - второ. Той също така е знаел с кой влак пристигам. Това - трето.
И четвърто. Отнесъл се е толкова сериозно към идването ми, че не го е домързяло да организира две покушения едно след друго, в течение само на няколко часа. Единственото място, откъдето може да има изтичане на информация, е Тифлис. Кой е знаел за цялата работа? Полковник Пеструхин, никой друг. Абсурдно е обаче да подозираш във връзки с революционерите началника на управлението на жандармерията. Той самият, подобно на покойния Спиридонов, отдавна е осъден на смърт от бунтовниците!
Липсва някакво звено от веригата..."
Те излязоха на улицата, когато снимките вече бяха приключили. Възкръсналите негри грижливо сваляха Клара от камилата.
- Ераст, колко мило, че ме изчакахте!
Той се приближи до нея, поклони се.
- За какво искахте да говорите с мен? - Въздъхна. - Кажете ми, а вашите колеги какво, сега няма да спрат да ме зяпат ли?
Жена му го погледна с поглед, изпълнен с беззаветна любов, отработен с ролята в „Без зестра"[53]: „Не ме е грижа за приказките! С вас мога да бъда навсякъде. Вие ме отведохте и вие трябва да ме върнете у дома!".
Тя се изрази горе долу със същите думи:
- Трябва ли да ме е грижа за това? Нека гледат. Вие сте мой мъж, а аз - ваша жена! Трябва да бъдем заедно винаги и навсякъде! Знам, нямам право на каквито и да било претенции. Безкрайно съм виновна пред вас, отделях прекалено малко внимание на вас и нашите отношения. Цялата ми душа, всичкото ми време са отдадени на изкуството, на това проклятие, на този опиум, който изпива живота ми! За това сте в правото си да ме накажете жестоко, да погубите репутацията ми!
„Поредната експлоатация на „сълзливата дарба". Боже, колко е скучно..."
- И така, какво искате от мен? - прекъсна я Ераст Петрович. - Какво общо има тук репутацията?
Сега Клара се разплака истински. Фандорин знаеше как да различи истинските сълзи - в такива моменти жена му преставаше да „удържа лицето си" и то се изкривяваше, започваше да прилича на нормално, човешко. Но онези времена, когато Ераст Петрович се трогваше от тези редки мигове на естественост, отдавна бяха отминали. Освен това той много добре разбираше от какво се огорчи Клара сега: бе почувствала, че чарът й повече не му въздейства.
- Разлюбили сте ме - изхлипа тя. - Станали сте съвсем чужд... Не ви е грижа за мен.
- Какво искате? - повтори Фандорин, той започваше да се досеща, защо е цялата тази мелодрама. - Утре да ви съпровождам при този вашия б-благодетел ли?
- Нищо подобно! Той не ми е благодетел! Но от този човек зависи съдбата на филма, в който съм вложила целия си талант. О, умолявам ви! - Тя сплете ръце в глупав жест, който се използва на сцената, но в живота - никога. - Знам, че никак не обичате многолюдните сборища. Но поне се покажете там! Не ме правете мишена на сплетни! Няма нищо по-срамно от ролята на жена, която е пренебрегната от собствения й мъж!
- Добре. Ще отидем заедно, а след това ще си тръгна.
Клара започна да мига. Тя не беше очаквала толкова бърза победа.
- Нали няма да размислите?
-Не.
Сълзите пресъхнаха на мига. Лицето й се озари с победна усмивка.
„Сигурна е, че е намерила нов ключ към сърцето ми: да поплаче както се следва, и после може да прави с мен каквото си поиска. Нека."
- Защо ни е да ходим там, господарю? - попита Маса, когато Фандорин се сбогува с Клара. Японецът, разбира се, бе стоял зад тях и беше подслушвал.
- За сериозен разговор с Шубин. Щом Одисей така или иначе знае за моето пристигане, няма смисъл от конспирация спрямо човека, който може да ни бъде п-полезен. Трябва да разберем, дали в полицейските досиета няма някой куц, който живее в Черния град. Освен това ме интересува още един инвалид: еднорък, но отлично боравещ с кинжал и пушка.
Насреща им се зададе Леон Арт, целия изпоцапан от барутния дим, но много доволен.
- Успяхме! - тържествено съобщи той. - Залезите в Баку настъпват стремително, но хванахме светлината навреме!
Наистина - слънцето, което допреди минута огряваше Стария Град с меден цвят, се скри зад покривите и веднага, без какъвто и да било преход, се спусна синкав сумрак.