- Пушката от реквизита ли е? - попита режисьорът, като погледна оръжието в ръката на японеца. - Каква е грозна! Надявам се, не е попаднала в кадър.
Маса неучтиво му обърна гръб, но Леон не забеляза обидното му поведение.
- Американците да вземат да се поучат от нас! Това да не ви някакъв си там жалък „Влаков обир"! - Той с широк жест посочи камилите, конете, масовката. - Това се казва истински размах! На това му се вика истински екшън.
Разговор с Дявола
Човекът, който бе обсебил мислите на Фандорин, в това време се намираше на няколко километра от Баку, в една опустяла къща.
Опустяла бе не само къщата. Пусти бяха всички околни квартали - откакто се бе разорил нефтопреработвателния завод на Мурсалиеви, който се намираше в тази част на Черния град. Цеховете бяха замрели, складовете - запечатани, бараките на работниците - обезлюдени. Стопанинът на жилището, куцият Хасан, остана единствен обитател на това мъртво място, той бе заводският пазач.
Отлично място за явка, просто превъзходно.
Човекът бе легнал на продънено легло с ръце зад главата. Заради вечния смог в Черния град се стъмваше още по-бързо, отколкото в Баку. Прозорецът допреди малко беше светлосив и ето че стана черен. През нощта димният въздух щеше се разнесе и да започнат да примигват звезди, но засега в тъмнината гореше само едно огънче - на папиросата.
По перваза, между отворените крила на прозореца, се разхождаше врабче.
Срещу леглото смътно се виждаше приведен сгърбен силует - там на един стол се бе настанил вечният събеседник на лежащия.
- Е, какво, птицо небожия, да поприказваме, а? - измърка събеседникът.
Врабецът съвсем невъзмутимо потропваше с клюн. Първо, гласът съвсем не се обръщаше към него. И второ, никакъв глас нямаше.
Човекът на леглото разговаряше сам със себе си. Мислено. Той зададе въпроса, отговори пак той, беззвучно:
- Хайде, рогати. Докато не се е явил Краба, можем да похортуваме.
На облегалката на стола висеше куртка. Човекът нарочно я бе нагласил там - за да има с кого да си поговори.
Диалогът с въображаемия дявол отдавна му бе станал навик. Това му помагаше да отсява мислите си.
Човекът бе психически напълно здрав, не страдаше от шизофрения, не се терзаеше от вътрешни раздори, а към образа на Иван Карамазов и творчеството на Достоевски се отнасяше е ирония. Но идеята за разговор с умен, хаплив, критично настроен опонент беше продуктивна. Винаги е полезно да подложиш на изпитание със скепсис възгледите и плановете си.
Човекът не вярваше в дявола, както и в бога, разбира се, обаче с одобрение се отнасяше към алегорията на ангела-революционер, който е решил да свали небесното самодържавие.
Последните седмици се оказаха пълни с грижи, нямаше време за почивка, да си подреди мислите. И ето сега имаше минутка да си побъбри с умен чо... - за малко да помисли „човек". Лежащият тихо се засмя.
- От какъв зор се занесе в тая Ялта? - рече с укор Дяволът. - Защо ти беше да се занимаваш с този дребен плъх Спиридонов? Защо ти трябваше да се излагаш на риск преди огромното начинание? Не те ли е срам, а, Кълвач?
На човека с цигарата му викаха „Кълвач" само онези, които знаеха с какво за занимаваше наистина. Винаги, още от млад, си беше измислял само птичи псевдоними. Харесваха му птиците. Защото могат да летят. А сегашният псевдоним дойде от прекрасната, но малко известна поговорка „Кълвачът и дъб издълбава".
- Кажи ми след това, че не си глупак - продължи силуетът. - Остави следи, сега сърбаш попарата.
В нормалния живот никой не би посмял да разговаря с Кълвача по този хаплив начин. Дяволът бе язвителен, вземаше го на подбив. Но беше умен, често му подсказваше смислени неща. Човекът с птичи прякор нямаше друг събеседник на този свят, с когото можеше да си поговори откровено. И по-добре. Един лигав поет е казал: „Никой човек не е остров"[54] . А Кълвача мислеше за себе си именно като за остров. При това голям. Толкова голям, че може да се смята за континент. Като Австралия. Или дори по-голям.
Какво е остров ли? Това е твърдина, обкръжена от всички страни с безсмислена, течна, вълнуваща се маса.
- Абе я се разкарай - отвърна Кълвача. - Всеки трудов човек трябва да има право на отпуска. Нали за това се борим. Всичко ми е готово, сега остава само да чакам. Добре де, отидох, разпуснах малко. Какво толкова?
- Преследваш Слона, а се втурна след плъх. Глупаво е.
- Приятно е за сметка на това. Ободрих се.
Лекомисленият диалог прекъсна.
Целият живот на Кълвача се подчиняваше на една огромна цел. Той никога не бе говорил за това с никой друг освен с Дявола. Но често си го мислеше. Почти през цялото време.