- А според мен това си е готов филм! Или ето ви друг железен човек, директорът на Минния департамент Салковски. Покровител на балерините, свой човек на Ривиерата,
Ротшилдови му уредиха орден Лежион д'Оньор[58] . Нито едно важно решение относно нефта не минава през правителството без Салковски. Весел господин - лек един такъв, обаятелен, не се страхува от нищо! Предлагат му рушвет, викат: „Ще ви платим двадесет хиляди и гарантираме пълна конфиденциалност". А той в отговор: ,Дайте по-добре четиридесет и дрънкайте на когото си искате". Не човек, а крупова броня!
- У нас в империята има колкото си искаш такива бронирани - забеляза Фандорин, като отново натисна спирачката - този път, за да пресече релсите на теснолинейката, след която започваше димният промишлено-добивен район.
Тук на кръстопътя се намираше полицейски участък, който сякаш пазеше „чистите" квартали от преизподнята, която плътно подпираше Баку от тази страна. Предишният път във влака, зает с дневника, Ераст Петровия не можа добре да разгледа Черния град. Сега обаче му бе предоставена такава възможност.
Дори на известните нефтени полета на Тексас не бе виждал подобно нещо. Тук наистина всичко беше черно: стените на фабричните постройки, складовете, бараките, кръглите страни на цистерните, сондажните кули. Черна бе земята, по която във всички посоки пълзяха безбройни тръби. Във въздуха се стелеха сажди и пушек. За сметка на това локвите бяха много красиви, в тях със седефен блясък преливаха всички цветове на дъгата - вътре имаше повече нефт, отколкото вода.
Сигурно така ще изглежда планетата, когато алчните индустриалци напълнят със заводи всяко парче земя, като изтребят цялата зеленина, помисли си Ераст Петрович. Животът ще се задуши и ще спре да съществува. Всичко ще стане такова - черно и мъртво.
- Защо повечето сгради са п-празни? - попита той. - Мислех, че в Баку има нефтен бум, а тук почти не се виждат хора. Половината от сондите не работят. Това заради стачката ли е?
- Не само - отвърна Симон. - Тук значи как е? Като свърши нефтът на определено място - край, зарязват го. Или някой се е разорил. Тук често се разоряват. Е, и стачката, биен сюр.
Обаче от дясната страна на шосето се показа предприятие, в което кипеше усилен труд. Комините енергично пуфтяха, от всички страни към високите стени вървяха тръби - по земята и по въздуха - на подпорки. От птичи поглед фабриката (или какво е това?) сигурно приличаше на паяк, разпънал гъстата си паяжина.
Симон обаче използва друга метафора:
- Това е сърцето на Черния град. Помпената станция на Държавния керосинопровод. Изпомпва керосина от всички рафинерии и го праща в основната тръба. Имажине: от тук керосинът тече хиляда километра едва ли не, чак до самия Батуми. Захранва цяла Русия и цяла Европа.
Държавен? Тогава е ясно защо на портала има караул от жандарми, а по ъглите има вишки с часовои. Държавата е прибрала най-доходната част от нефтеното производство. И това май си е правилно. Освен това няма защо да се притеснява от стачки. В държавните предприятия на Русия не стачкуват.
Продължиха нататък. Сега от двете страни, близо, се заредиха кули, една до друга. Фандорин видя как под самите подпорки на дървена пирамида, в една черна локва, шетат прегърбени, изцапани от главата до петите хора. Бяха се строили във верига и си подаваха тежки кофи, чието съдържание се преливаше в голяма бъчва.
- За такава работа шестдесет рубли ще да са малко, бих казал - сподели Ераст Петрович, като се сети как се възмущаваше от алчността на бакинските пролетарии. - И аз бих с-стачкувал.
- Тези не стачкуват. И никой не им плаща шестдесет рубли. Ако вземат полтинник[59] на ден, пак добре. Нали виждате - кулата е стара, разливна, дори и сонда няма. На такива сега само перси работят - Симон потрепери. - Брр, орьор[60] ! То вие сега не виждате онези, които са долу в дупката, вадят нефт. Казвали са ми, че мнозина се задушават и шламът ги засмуква. Никой не ги вади, не ги погребва. За да не се обясняват с полицията.
Фандорин се стресна, като се огледа и видя кошмарната сцена, сякаш слязла от страниците на Дантевия „Ад".
Законите бяха неумолими. Защо да се плаща повече, защо да се влагат пари в подобряване на условията на труд, ако има хора, които смятат за щастие всякаква работа? Колко заводи, мини, рудници има в империята, където картината е същата или малко по-добра? Държавата, която би трябвало да кара собствениците да се отнасят с работниците човешки, пренебрегва тази мисия, а при конфликт се изправя с цялата си мощ на страната на капиталиста. Всичко това няма да свърши добре...