В смрадната атмосфера на Черния град зноят стана още по-тягостен.
- Малко е странно да даваш прием в средата на деня, ако живееш в горещ климат -недоволно забеляза Ераст Петрович. - Вечерта поне няма да пече слънце.
- Не се притесняваайте. Във вилата на Месроп Арташесов ще бъде прохладно.
- Как е възможно това? От студ можеш да се спасиш с помощта на отопление, а от жегата спасение няма. Освен може би сянката. Но тук и дървета няма. На тази земя, пропита с нефт и сол, нищо не расте!
- Като видите Мардакян, ще се учудите. Това е паради[61]! Там са се научили да побеждават жегата. Знаете ли какво е измислила компанията на Нобел? Направили са селище за служителите, където през лятото температурата в къщите винаги е 20 градуса. През зимата докарват от планините стотици тонове лед, складират ги в специални подземия и с компресори пускат студен въздух по специални тръби. А при Арташесов това нещо е още по-добро. Мисля, че такова друго няма в целия свят.
Кавалкадата излезе в равнината. Тук нямаше фабрики и заводи, но нефтените кули продължаваха да стърчат от двете страни, макар и не толкова нагъсто. След още четвърт час на хоризонта се появи тъмнозелена ивица.
- А ето го и Мардакян. Там нефт няма, за сметка на това е пълно с дървета. И бриз има, защото от другата страна е морето. Всички солидни бакинци имат там шале или шато.
Човек можеше да си помисли, че колата се е отдалечила не на двадесетина версти от града, а е преминала от един климатичен пояс в друг - от зоната на пустините в субтропиците. Улиците бяха сенчести, въздухът благоухаеше на свежест, носеше се мирис на цветя, дори слънцето сякаш се смекчи и разнежи - то вече не прижуряше и не заслепяваше, а галеше и намигваше през гъстите листа.
Керванът се спря пред разкошна позлатена порта - такава би била чест и за Бъкингамския дворец. Покрай решетката на оградата, докъдето поглед стигаше, се бяха подредили скъпи автомобили и лъскави екипажи. Някъде наблизо първокласен оркестър свиреше виенски валс. По клоните на акациите горяха разноцветни лампички, което на дневна светлина май беше излишно.
- Ето как живее Месроп Арташесов - заяви Симон с такава гордост, сякаш бе сътворил цялото това великолепие със собствените си ръце.
- П-прилича на сборен пункт на опълчението - Фандорин с интерес огледа хората, скупчили се край автомобилите. Това бяха страховити на вид юнаци: едни с черни калпаци от каракул и кадифени жилетки със сребърни копчета, други с черкезки и сиви папахи, трети с бели бешмети[62] - и всичките въоръжени до зъби. - Какви са тези абреки[63] ?
- Телохранители. Тук, Ераст Петрович, без това няма как. Нали видяхте как ни пазеха по време на снимките в Стария град? Месроп Карапетович ни беше пратил няколко от своите хора за всеки случай.
Фандорин избърса праха от лицето си с напарфюмирана кърпичка, огледа се в малко огледалце.
- А защо са толкова с-свирепи? Сякаш всеки момент ще спретнат престрелка.
Се тужур ком са[64] ,аз вече свикнах. Онези с дървените кобури - това е охраната на арменските милионери. А онези с кожените - пазачите на мюсюлманските нефтени магнати. Арменците обичат маузерите. Тюрките си падат по револверите. И едните, и другите са ужасни бандити, не могат да се понасят един друг. Но клане няма да предизвикат. При всички случаи, поне докато стопаните им се разбират.
Гостите последваха останалите, минаха по посипаната с червен пясък алея и се насочиха към голяма къща с тосканска архитектура, но преди да стигнат до нея, всички свиха надясно - навътре в парка.
- Защо не отиваме в к-къщата?
- Това ще направим вечерта, щом стане прохладно. Там ще има банкет и бал. А докато има слънце, цялото общество е долу.
- В какъв смисъл?
Симон загадъчно се ухили.
- Такова нещо още не сте виждали. Жаме[65] .
Сега вече стана ясно, че оркестърът свири някъде зад гъстата редица от плътно сраснали се туи. Звукът бе странен, сякаш идваше от земните недра. Освен това се чуваше плискане на вода. Ераст Петрович предположи, че зад живия плет има фонтан или езерце.
- Ще ви чакам тук, господзарю - церемониално се поклони Маса.
Фандорин беше свикнал със странностите на помощника и не възрази. Щом иска - нека остане. От гледна точка на японеца васалът е длъжен да съпроводи господаря си до мястото на възвишеното празненство, а той самият да остане отвън. Това не е унижение - тъкмо обратното - високомерна гордост в чистия й вид. Няма по-надменни и знаещи цената си слуги от японците и англичаните. Според тях всеки човек трябва да се гордее с положението, което заема. Веднъж един британски бътлър призна на Ераст Петрович, че в никакъв случай не би разменил съдбата си с тази на своя лорд. В Япония мнозина самураи със сигурност биха казали същото.