Наложи му се да задейства нощното зрение - иначе през цялото време щеше да се спъва в коренищата и бабуните.
- Тук живея - обяви Хасим, като сви в някаква порта, зад която се откри дворче: абсолютно същото като онова, откъдето бе стрелял Едноръкия. Дори остъклената тераска и стълбите бяха съвсем същите. - Никой няма да ни види тук. А който ни види, никой няма да казват. Защото ти си гост на Кара Хасим.
Той свали загърнатия в бурката Маса, хлопна коня по задницата - той поклати муцуна и изчезна в тъмнината.
- Вкъщи си отива.
- Конят не е ли твой?
- Защо мой? Като ми трябва - вземам.
С ранения на ръце Хасим тръгна да се изкачва към терасата. Стълбите жално скърцаха под тежките му стъпки.
Вратата не беше заключена. Стопанинът просто я бутна с рамо.
- Тук пия чай - кимна той към разхвърляните по пода възглавници.
Минаха през следващата врата.
- Тук ям, когато имам гости.
Но дори с помощта на „йоруме" в непрогледната тъмнина беше много трудно да се види каквото и да било. А Хасим го водеше нататък, по тесен коридор, в който имаше още някакви врати.
- Тук ям, когато съм сам... Тук мисля... Тук спя... Тук нищо не правя - просто стая... А тук ти ще живееш.
Той отново бутна вратата с рамо, влезе вътре в тъмното помещение, но не пусна Фандорин да го последва.
- Много моля, не влизай такъв мръсен. На шейтан приличаш. Дрехите ги сваляй, долу на двора има бъчва за боклук - там хвърляй.
Ераст Петрович се съблече. Смокингът, панталона, ризата - всичко бе станало твърдо от засъхналата кал. Фандорин вече не усещаше миризмата, свикнал беше.
Дори бельото му беше черно.
Когато се върна от двора, където се отърва от съсипаните дрехи, в стаята гореше газена лампа. Маса лежеше на една кошма[82] до стената, на която висеше килим, целия окичен с какво ли не оръжие.
- Е, ама ти съвсем си гол - учуди се Хасим на вида на Фандорин.
Сега, вече отблизо и на светло, най-накрая можеше както трябва да разгледа бакинския Портос.
Той беше на трийсетина или малко повече години, но едрите мъже винаги изглеждат по-възрастни. Лицето - месесто, с голяма уста и плътни устни, много мургаво. Мустаците и веждите - не просто черни, а сякаш намазани с катран. Когато Хасим свали папахата си, за да избърше потта от бръснатата си глава, тя също се оказа черна от избилата гъста четина. Черни бяха и всички дрехи на огромния гочи, дори кокалените връхчета на хазърите бяха почернени.
Хасим също огледа лицето на Ераст Петрович, но за кратко.
- Целия си черен, само очите се виждат. Утре ще те гледам. На парцал, бърши нефта. На халат. Стар е, не ми е жал за него. Тръгвам. За доктор тръгвам.
- Що за лекар е? Добър ли е?
- Не бой се, не е руски. Истински табиб[83] . Не коли хората. И да плямпа няма.
След като се убеди, че Маса диша и пулсът му, макар и слаб, не е на пресекулки, Ераст Петрович се зае с хигиената. Той търка поне половин час кожата си с парцала. Чист не стана, но поне се върна към европеидната раса.
По-трудно беше с косата. Импозантните бели коси - снежни, с лек синкав оттенък - се бяха превърнали в сплъстени кълчища. Не беше ясно дали косата изобщо щеше някога да се измие. Мустаците му стърчаха като засукани. Уви, в тези условия беше невъзможно да се постигне по-добър резултат.
Халатът, който му даде стопанинът, можеше да се назове „стар" само от вежливост. Беше целият съдран, от дупките стърчеше вата, би бил подходящ единствено може би за Плюшкин. Добре, че в стаята нямаше огледало.
„Това, хайде, иди-дойди. Но какво да правя сега? Не сгреших ли, като послушах Хасим? Но той е прав: Едноръкият няма да се успокои, докато не доведе работата докрай. Нека си мисли, че и двамата сме мъртви".
Почукване на вратата прекъсна размислите му. Чуха се два гласа: единият - басов, познат, другият - старчески, писклив. Говореха на тюркски.
Влезе прегърбен човек с бяла чалма и дълга, сплетена на плитка брадичка. Беше облечен с халат, който не изглеждаше кой знае колко по-добре от този на Фандорин: омазнен, кърпен. Сърцето на Ераст Петрович се сви, когато старецът си почеса бузата с мръсна ръка с изгризани нокти. За нищо на света не биваше да допуска този шарлатанин до ранения!
Дядката плъзна равнодушен поглед по Фандорин и не поздрави, а само подсмръкна. Но щом видя бледия човек, неподвижно лежащ по гръб, избелелите му очи заблестяха и той потри трескаво длани. И Ераст Петрович разбра: това е истински лечител. Човек, който толкова обича занаята си, не може да е шарлатанин.