Едно време Саадат наистина се качваше в лека карета и бавно се возеше по крайбрежната, като се оглеждаше за привлекателни мъже. Лицето – целомъдрено прикрито, а очите се спират върху стройните минувачи - сякаш стрелят в движение по летящи патици. Почти всички, върху които тя спираше поглед, се обръщаха. Саадат никога не се занимаваше с местни мъже, защото Баку е малък град. Само с пришълци. Можеше да е командирован офицер, инженер, търговски представител. Ако мъжът изглеждаше перспективен, Саадат леко допираше върха на чадъра си в гърба на Зафар. Той разбираше без думи. Скачаше от капрата, отиваше да проследи кандидата, да разбере кой е и къде живее, а Саадат хващаше поводите и обръщаше към дома.
Саадат доведе повереника на тайните си радости от Персия. Беше евнух,бързоходец при най-голямата жена на негово височество персийския шехзаде[98] тоест в миналото представител на много ценена придворна професия. Зафар бе изгонен от двореца заради лошия си характер и Саадат го получи почти без пари. С нея персиецът бе като ангелче. Настина безценен помощник, доверен човек, верен другар! Сега без него животът хх нямаше да е живот.
Той имаше грижата да поддържа идеално подредена, малка, небиеща на очи, но изискано обзаведена къщичка в тиха уличка на Стария град, близо до Шемахинската порта. Съседите бяха сигурни, че стопанинът е ням, защото Зафар говореше с тях само със знаци. Всъщност евнухът презираше хората, не смяташе, че трябва да си хаби думите за тях – жестовете са достатъчни. На този свят той обичаше само господарката, с нея говореше, но рядко и кратко.
Щом Саадат се събуждаше и изведнъж усещаше: „Време е, днес ще ида да се повозя", тя казваше на кочияша си, че днес ще я вози Зафар. И немият персиец се явяваше сякаш от само себе си. Слугите не можеха да разберат откъде разбира за желанието на господарката, затова евнухът ги изпълваше с мистичен ужас. А всичко беше много просто. От покрива на любовното гнезденце се виждаше горният етаж на къщата на Валидбекови на улица Заведенска. Ако на прозореца на спалнята се появеше дръпнато до половината алено перде, Зафар знаеше: днес ще има разходка.
След като набелязаният мъж биваше проверен и сметнат за годен, започваше същинският лов.
Избраникът на Саадат сякаш се озоваваше в приказка от „Хиляда и една нощ". Тайнствен, екзотично облечен непознат с мургава кожа му връчваше с поклон напарфюмирана бележка. „Прекрасна източна дама, с положение в обществото, Ви е обърнала внимание и би желала да се запознае с Вас по-отблизо, но само в случай, че сте деликатен и умеете да пазите тайна" - гласеше посланието, написано на френски с натруфен почерк.
Смешно е как въздейства на европейците ориенталският колорит в съчетание с аромата на тайната. Те направо се вцепеняват. Всички като деца са чели разни врели-некипели за арабски хареми и за „сляпото" рандеву на младия хугенот с Диана дьо Тюржи[99]. Заинтригувани, изгарящи от любопитство, мъжете послушно следваха безмълвните знаци на евнуха. Зафар първо ги водеше в хамама, където ги размекваше и освежаваше с масаж, като същевременно с набитото си око проверяваше дали няма следи от някоя венерическа болест. След това в тъмнината на нощта дълго ги разкарваше по уличките на Ичери-Шехер. Преди да влязат в къщата, им връзваше очите. Някои хитреци след това сваляха превръзката, но това не помагаше с нищо - Саадат никога не палеше лампа в будоара. Преди съмване тя даваше на морния любовник чаша чай, в която слагаше опиум и Зафар отвеждаше замаяната жертва на съблазняването.
Мъжът не виждаше лицето на тайнствената красавица, не знаеше името й, не можеше отново да намери пътя към къщата. На следващия ден, като се наспиваше, щастливецът започваше да се съмнява, дали вълшебната нощ не му се е привидяла, дали всичко не е било прекрасна халюцинация. Мюсюлманските жени са толкова целомъдрени и непристъпни! (И това е истина, господа. Саадат е само една в Баку - но дори тя ви се е присънила.)