- Това е Биби-Ейбат. Имам два кладенеца там - викна в ухото му Саадат.
Зад хълмовете към морето се спускаше не особено широка равнина, цялата осеяна с тесните конуси на сондажни кули. Пейзажът беше като в Черния град, само че тук нямаше фабрични постройки и мащабът беше по-малък. Покрай линията на брега се чернееха огромни купчини от пръст и камъни.
- Това з-за какво е?
- Това ли? Засипват морето. На дъното на залива има нефт... Катерният клуб е ей там! -Тънката ръка, която се пресегна над рамото на Фандорин, посочи малко встрани, където зад селцето с наклонено минаре смътно се виждаше нос, губещ се в сивкавия вечерен полумрак. До него имаше около три километра.
След още десет минути те вече бяха съвсем близо. Ераст Петрович все пак успя да се огледа - хвана последния отблясък на светлината преди мръкване. Добре беше пресметнал времето и скоростта.
На плоския бряг, на фона на груби, ниски складови съоръжения, се открояваше кокетна дървена къща, облицована с бели дъски и обкръжена от лека тераска. Имаше дори куlичка, на която се вееше някакво знаме. Над водата като стрела се бе прострял дълъг кей. В далечния му край се полюшваха двадесетина странно сплескани лодки без мачти.
Фандорин още не бе прекосил и половината нос, когато светлината изчезна, сякаш някой внезапно завъртя ключа. Тежък, лепкав мрак притисна земята и морето. В същия миг над кея като гирлянда грейнаха фенерите. Като разсичаща тъмната зала пътечка „ханамити" в японския театър, помисли си Ераст Петрович.
А пък в самия Катерен клуб не светеше нито един прозорец. Може би там нямаше никого и сведенията на подполковник Шубин бяха стари и грешни. Но чувството за опасност, на което Фандорин бе свикнал да разчита в критични ситуации, го предупреди: „Бъди нащрек. Наблюдават те".
- Турал не е тук! - задъхвайки се каза Саадат. - Щях да усетя...
Тя цялата трепереше. Лошо. Но вече беше късно да отпращат жената обратно. Значи трябваше да бъде ободрена.
Ераст Петрович се олюля - престори се, че едва стои на крака. С разпусната галантност
възкликна: постави на земята. Прошепна й: - Стегнете се. Гледат ни. Животът на сина ви е във вашите ръце. Изиграйте ролята си убедително...
- Жаночка, силвупле[109]
- Хвана дамата за талията, повдигна я от седалката и леко я
И Валидбекова престана да трепери. Тя опъна крак, направи игриво „гран батман"[110] и звънко се разсмя.
- Да вървим, котенце! Обеща да ме повозиш! Фандорин със съмнение погледна тъмния клуб, разпери ръце.
- Дявол ги знае... Да не би да спят? Нищо, ще ги събудим. Казаха ми, че пазачът винаги е тук.
Той прегърна дамата през кръста, тя положи глава на рамото му. С клатушкаща се походка тръгнаха към къщата.
- Целунете ме - тихо заповяда Ераст Петрович. - Трябва да огледам наоколо...
Жената обви ръце около врата му, притисна към него сухите си, студени устни, но Фандорин не почувства допира.
„Така. Отдясно има две обърнати лодки... Срещу входа на клуба са струпани някакви дъски... А това там, тъмното, какво е? Барака или будка".
- Така и не изпреварихме Зафар. Отклонил се е или е объркал пътя - прошепна той. - Няма значение. Най-важното е ето какво. Ако се изкашлям, веднага падате на земята. В същия миг. Ясно ли е?
-Да...
Очите й бяха съвсем близо, в зениците се отразяваха светлините на кея, който бе зад гърба на Ераст Петрович.
- Отиваме до вратата. На стълбите се пускаме. Ще ми трябва пространство за м-маньовър.
- Котенце, искам катер! - капризно провлачи Саадат. - Ти ми обеща!
- Думата ми е твърда като гранит. - Фандорин размаха юмрук. - Ако трябва - ще разбия вратата. В атака!
Те със смях хукнаха към къщата. Отзад крачеше навъсеният Хасим с ръка на кобура и подозрително се оглеждаше. Всичко бе точно - така трябва да се държи телохранител, който демонстрира усърдие.
Клубът жизнерадостно се белееше в тъмното. Единствената лампа, която гореше над входа, осветяваше дъсчения под, парапетите и корабната камбана до вратата.
На верандата Саадат, както й бе казано, пусна лакътя на кавалера и отстъпи встрани.
- Ей! - кресна Ераст Петрович. - Пазача, или който и да е! Отваряй, бакшишът ти пристигна!
Той нетърпеливо удари камбаната. Прилепи се към стъклото, зад което не се виждаше нищо.
Но сега Фандорин разчиташе не на зрението си—от осветената тераса околният свят изглеждаше черен. На слуха си също не разчиташе - шумът на вълните заглушаваше останалите звуци.
Сега всичко зависеше от инстинкта, който нинджите наричат „хикан" (буквално -„чувствам с кожата си"). Това е особено чувство, което човек може да развие у себе си и да го изостри с помощта на тренировки. Откритите части на кожата наистина стават невероятно чувствителни, сякаш се превръщат във фотохартия.