За това - за коварството на старостта – размишляваше Ераст Петрович, докато седеше лице в лице с дяволски интересната дама, която го гледаше със симпатия и благодарност, но без какъвто и да било женски интерес. Това не подобри настроението му. Можеше да се измисли обяснение, което да бъде милосърдно за самолюбието му. Източните вдовици се отричат от всичко чувствено. В Индия те направо се хвърлят в погребалния огън след покойния си съпруг. Но госпожа Валидбекова съвсем не приличаше на срамежлива газела.
„Просто остарявам. Красивите жени вече не ме гледат така, както преди..."
Той скришом хвърли поглед в огледалото, което висеше на стената.
„Точно така - одъртяващо конте с нелепо обръсната тиква, която заради наболата коса изглежда като посипана със скреж. И карамфил съм си затъкнал в ревера, идиот".
Фандорин сякаш от разсеяност дръпна цветето, остави го да падне на покривката.
„По дяволите, какви са тези искрици в очите й? Да не е забелязала как се огледах в огледалото?"
- М-моля да ме извините - той леко побутна чинията с недокоснатия пастет. - Разбирам, че ви се иска да изразите б-благодарността си. Нека сметнем, че ритуалът се е състоял. Трябва да вървя. Имам работа.
След като възкръсна, Ераст Петрович бе успял едва два пъти да иде до стаята си в хотела, и двата пъти за кратко. Портиерите и служителите на рецепцията с любопитство гледаха станалия от мъртвите, но никой не се опитваше да го заговори. Сега обаче, когато Фандорин, след тъжната вечеря с прекрасната дама, се прибра в хотела, пристигането му предизвика на рецепцията малка паника.
Служителят се втурна насреща му и с поклон му подаде два плика. А след това - явно не случайно - се завтече обратно и прикривайки устата си с ръка, започна да говори с някого по телефона.
Фандорин прочете първата бележка на стълбището. „Ераст Петрович! Случи се нещо непаправимо! Трябва да поговорим!"
Симон беше зле с правописа, беше малко недоучен. „Някоя поредна катастрофа, свързана със снимките. Празна работа."
Върху втория плик се мъдреше хабсбургският орел, а вътре, върху красиво парче картон -покана от консул Люст за неотложен разговор.
„Сигурно иска да разбере каква е съдбата на австрийският поданик Кауниц. Интересно, а откъде на Люст му е известно, че аз може да знам това?"
Ребусът трябваше да бъде разгадан, но за това времето не стигна. Десет минути след като Фандорин влезе в стаята и смени сюртука си с кадифен халат, вратата се отвори без почукване.
На прага стоеше Клара. Бледа, с разрошени коси, с шапка в ръце.
- Казаха ми, че сте се върнали! - възкликна тя и веднага се разрида. - Идвах три пъти, но всеки път не ви заварвах!
„Ето на кого се е обаждал онзи от рецепцията. Това първо. Шапката в ръката й значи, че Клара я е свалила пред вратата и нарочно си е разрошила косите. Това второ. О, Боже, сега ще ми се хвърли на врата и това е неизбежно..."
Но жена му направи само две крачки и спря.
- Вие сте жив, какво щастие! - изхлипа тя.
- Жив съм, да - кисело каза той. - Щастието...
- Но аз мислех, че сте загинали! - възкликна Клара, кършейки ръце. - Знам, не носих дълго траур, виновна съм! Да, да, безкрайно съм виновна! Накажете ме, обвинявайте ме, презирайте ме! Избързах и това е ужасно! Държах се като Гертруда! „О, слабост, твойто име е жена! /Едничък месец! Още не изтрила обувките...[112]" . Аз съм чудовище, изчадие адово!
Вие сте в правото си да ме презирате и да ме ненавиждате! Боли ме и умирам от срам! И си представям колко ви боли вас!
Случило се нещо непоправимо? Като си спомни бележката от Симон, Ераст Петрович се ободри, но още не можеше да повярва в такъв късмет.
- Вие... сте ми изневерили? - внимателно се осведоми той.
- И вие се усмихвате? - недоверчиво изломоти Клара. Ераст Петрович побърза да сбръчка вежди, да придаде на лицето си съответстващия на ситуацията израз на сдържана скръб. В очите на жена му блеснаха пламъчета на неподправен интерес.
- Колко е... прекрасно! Неволна усмивка в трагичен миг!
„Сега ще използва този похват в кадър. Зрителите ще има да ридаят".
- Успокойте се, не плачете - каза той. - Не сте виновна за нищо. Навремето си обещахме да бъдем честни един към друг и вие удържахте на думата си. Не съм имал поводи да ви упрекна в невярност. Вдовица - това не значи съпруга. Аз... радвам се, че обичате и сте любима.