— Мортън, ние не можем да пробием повече! Очаквахте ли го?
Гросуенър видя как Мортън през екрана се вглежда във вратата. Стори му се, че даже от това място металът вече не изглежда нагорещен до бяло, както преди малко. Вратата пред очите му почервеня и след това стана тъмна и хладна на цвят.
Мортън въздъхна:
— Време е да свършваме. Нека хората от командата да охраняват коридорите! Нагревателите да не се местят!. Началниците на отдели да дойдат на капитанския мостик.
„Край на опита“ — разбра Гросуенър.
V
Часовоят на капитанския мостик взе протегнатото удостоверение на Гросуенър и продължително, с явно недоверие, го разглежда.
— Като че ли всичко е на ред — измърмори той накрая. — Но до този момент не съм пускал вътре хора под четиридесетте. Каква длъжност имате?
Гросуенър се усмихна:
— Аз съм на най-ниската степен на една нова наука.
Часовоят отново погледна в удостоверението, върна го на Гросуенър и запита:
— Нексиализъм? Това пък какво е?
— Приложна наука от типа всичкология — отговори Гросуенър и прекрачи прага.
Когато миг по-късно неволно се обърна, видя, че войникът гледа учудено след него, и това го накара да се усмихне и веднага да забрави за малкия инцидент. На мостика стъпваше за първи път. С любопитство се огледа на страни и остана поразен и възхитен. Конструкцията на пулта бе достатъчно компактна, но като цялостно съоръжение той бе масивен. Различните секции бяха вградени на огромни извити етажи. Дължината на всяка метална дъга бе двеста фута и от етаж на етаж се преминаваше по стръмни стълби. Различните съоръжения на кораба можеха да се управляват направо от пода или още по-бързо от телескопическото кресло, което висеше под тавана на края на стрела на кран, снабден с електрическо захранване.
Долу беше залата, където стотина удобни кресла очакваха да бъдат заети. Те бяха достатъчно широки, че в тях да се настани човек със скафандър. Гросуенър седна, без да привлича внимание. Още двадесетина души тихо разговаряха помежду си. Минута по-късно от личния кабинет на капитана се появиха Мортън и мистър Лит. Командирът седна, а директорът започна да говори без предисловие:
— Както ни е известно, най-важната машина за чудовището от всички в машинната зала е електрогенераторът. То изглежда в пристъп на паника го е задействало още преди да започнем пробива през вратата. Какви мнения ще изкажете?
Пенънс се надигна от мястото си:
— Нека първо някой обясни едно нещо: какво направи то с вратите?
— Съществува такъв вид електронна обработка — отговори Гросуенър, — при която металите могат да се закалят до невероятна степен, но не съм слушал досега някой да го е правил без наличието на десетки тонове специално оборудване, каквото на нашия кораб няма.
Кент се обърна раздразнено:
— За какъв дявол ни е да знаем как го прави? Щом ние не можем да пробием вратите с атомните дезинтегратори, значи краят е близко. Звярът може да прави с кораба каквото си поиска.
Мортън поклати глава:
— Ние трябва да направим някакъв план, за което и сме се събрали. — После извиси високо глас. — Зеленски!
Пилотът се надвеси от креслото за управление. Гросуенър трепна — досега не бе забелязал, че горе има някой.
— Какво желаете, сър? — попита Зеленски.
— Включи двигателите!
Зеленски полетя с креслото си към главния превключвател и тържествено премести огромния лост. Последва тласък, корабът се разтърси, раздаде се гръмко бръмчене и подът се разтресе. Минаха няколко секунди и трептенето спря — машините преминаха в основния си режим на работа, а звукът, тъй силен преди малко, се превърна в почти незабележимо вибриране.
Тогава Мортън продължи:
— Аз искам за този звяр да се произнесат различните експерти. Сега трябва да се разгори дискусия между представители на различни области на знанието и независимо от различните теоретически предложения да разработим ясен практически подход.
„Боже! — тъжно се усмихна Гросуенър, — колко лесно и ефикасно се справи с Гросуенър по име Елиът, нексиалист по професия“. В това, което сега искаше Мортън — обединяването на много науки — се състоеше нексиализмът. Но той се досещаше, че няма да попадне сред групата експерти, и се оказа прав.
След два часа усилени дискусии директорът заяви с уморен глас:
— Мисля, че е редно да направим тридесет минути почивка. Приближаваме се към преломния момент на пренията. Ще ни трябва пълна мобилизация на силите.
Гросуенър реши да отиде в своя отдел. Нито му се ядеше, нито му се почиваше. Възраст като неговата, само на тридесет и една години, позволяваше да прекарва продължително без храна и сън. Той знаеше, че за този половин час е длъжен да реши проблема с чудовището.