— Охо-о — възкликна психологът Сиедъл, — пипалата завършват с чашковидно смукалце. При предположение, че нервната му система е достатъчно сложна, след тренировка ще може да работи на машини от всякакъв вид.
Намеси се директорът Мортън:
— Струва ми се, че вече е време да се върнем в кораба и да обядваме. Защото после ни чака доста работа. Аз искам да направя изследвания за научното развитие на тази раса, като особено ще наблегна на въпроса, защо е загинала. На земята, в онези далечни времена, когато още е нямало галактическа цивилизация, една култура е достигала върха, после е следвал упадък и е била замествана от друга. Защо тук това не е станало? Всеки отдел ще се заеме със своята част.
— Какво ще правим с това котенце? — запита някой. — Сякаш иска да дойде с нас.
Мортън изхъмка и каза сериозно:
— Аз също бих искал да я вземем с нас, но така, че да бъде направено без насилие. Може ли това да стане, Кент?
Малкият на ръст химик отговори уверено:
— В тази атмосфера хлорът е повече отколкото кислорода, въпреки че и единият и другият са малко. Нашият кислород ще бъде за белите му дробове като динамит.
Впрочем на Гросуенър му беше ясно, че коткообразното същество не мисли за подобна опасност. Само видя как чудовището тръгна по следите на първия, изкачващ се по стълбите човек и се шмугна заедно с него в огромната врата. Всички като по команда се обърнаха към Мортън, който разпери ръце и заповяда:
— Отворете втория люк и пуснете известна доза кислород. Това може да го излекува от излишното му любопитство.
Миг по-късно изуменият глас на директора прогърмя в наушниците:
— Гледай ти! Дори не забеляза разликата! Или няма бели дробове, или тези дробове не използуват хлор. Хващам се на бас — той може да влезе безпрепятствено. Смит, какъв екземпляр! Истинско съкровище за биолога. Напълно е безобиден. Трябва само да бъдем по-внимателни с него. Обмяната на веществата ще бъде нещо съвършено ново.
Смит, дълга върлина с обтегната суховата физиономия, отвърна:
— Аз съм бил в много експедиции, но досега съм срещал само две форми на висш живот: зависима от хлора и нуждаеща се от кислород — тези два елемента поддържат горенето. До ушите ми са стигали слухове и за трета форма, която диша с флуор, но досега не съм видял нито един екземпляр. Залагам репутацията си за чаша бира, че нито един сложен организъм не може да се приспособи към едновременното използуване на двата газа. Мортън, не трябва да изпускаме това същество да си отиде.
Директорът самодоволно се разсмя и каза нещо, изпълнено с дълбок смисъл:
— Изглежда то самото е загрижено как да остане.
Той се заизкачва по ескалатора. Влезе във въздушния шлюз заедно с кьорла и още двама души. Гросуенър се хвърли напред, но се оказа само един от дузината, които се намираха в просторната зала. Люкът се хлопна, засъска издърпвания въздух. Всеки се стараеше да бъде по-далеч от незнайния гост.
Гросуенър наблюдаваше чудовището с растящо чувство на тревога. Появиха се различни мисли. Поиска му се да ги сподели с Мортън. Това бе възможно, на борда на тези кораби съществуваше правило, че всички ръководители на отдели имат свободен достъп до директора. Като глава на нексиалския отдел и единствен негов сътрудник, той можеше да се възползува от това право. Комуникаторът на скафандъра му бе така настроен, че той можеше да говори с директора и с другите шефове на отдели.
Ако поискаше да поговори с някой или ако попаднеше в беда, трябваше само да натисне превключвателя на канала към централния оператор. На борда имаше около хиляда души и беше ясно, че не може всеки от тях да говори с директора, когато му хрумне.
Отвори се вътрешният люк на шлюза. Гросуенър побърза след колегите си. Минута по-късно застана до асансьорите, които водеха към вътрешните помещения. Мортън и Смит бързо си размениха няколко думи. Накрая директорът каза:
— Ако няма нищо против, да върви сам.
Кьорлът не възразяваше, докато не чу как вратата на кутийката хлопна зад него и затвореното пространство се метна нагоре. Ръмженето преобърна разсъдъка в хаос. Тялото се обърна един два пъти и после с дива ярост се нахвърли на вратата. Металната преграда не издържа на таранния удар и започна да се огъва. Болката отнемаше разума му. Мяташе се като хванат звяр. Чупеше ноктите си в стоманата. Прилепваше смукалата си към стените и с резки дърпания успяваше да раздвижи отделните панели. Машината заскърца с протестиращ глас. Магнитното поле издигаше нагоре клетката и не обръщаше внимание на стърчащите парчета желязо, които стържеха по стените на шахтата.