Най-после асансьорът пристигна до местоназначението си и спря. Котката издъни остатъците на вратата и се изтърколи в коридора. И веднага застина на място, докато не пристигнаха членовете на екипажа с насочено оръжие.
— Ние се оказахме големи глупаци — заяви Мортън. — Първо, трябваше да му покажем как работи асансьорът. Той е сметнал, че това е капан или нещо от този род.
Той приближи чудовището. Гросуенър забеляза как зловещото огънче угасна в котешките очи, когато директорът няколко пъти отвори и затвори вратата на съседния асансьор.
Кьорлът сам завърши урока. Премина в тръс коридора, влезе в огромната зала и легна на пода върху мекия килим, където постепенно успокои електрическите гърчения в нервите и мускулите. Ядосваше се страшно на себе си за показания страх. Боеше се, че вече няма да успее да придобие вида на спокойно и миролюбиво същество. Неговата мощ изглежда ги изненада и порази. Следователно задачата му ставаше още по-опасна, каквото и да се случи, трябва да завладее кораба. На планетата, откъдето те са тръгнали, айдове има в изобилие.
II
Край огромното старо здание двама души от екипажа разчистваха металната врата от натрупаните каменни парчета. Около обяд те седнаха, хапнаха нещо и отново облякоха скафандрите си. Сега навсякъде се мяркаха на малки групи и поединично. Кьорлът наблюдаваше с нетрепващи очи двуногите същества. Сметна, че те още изучават мъртвия град. Него го интересуваше само едно — тялото му жадуваше за храна. Яростното желание разтърсваше мускулите, а разсъдъкът се разпалваше от възникналата мисъл — да последва тези, които отидоха най-далече в развалините. Един от тях се бе отделил от групата си.
Докато обядваха, хората му предлагаха да хапне нещо от техните храни, които бяха напълно безполезни за него. Те явно не знаеха, че той трябва да яде само живи същества. Айдът е не само вещество, но и особена негова форма, която може да се получи само от тъкани, в които все още пулсира живот.
Времето минаваше и кьорлът успяваше да обуздава глада си. Той лежеше така, че хората да го виждат. Над купчината скали, натрупани над огромната врата на зданието, висеше и тихо бръмчеше метална машина. Треперейки от ярост, звярът забелязваше всички придвижвания. Нетърпимият глад го съсипваше, но въпреки това наблюдаваше как те управляват съоръженията си. Той вече бе разбрал какво ще стане, когато яркият пламък ще започне да разрушава твърдата плът на скалите, но се престори на уплашен: заръмжа и отскочи настрани.
Гросуенър се намираше на малкия патрулен катер. Сам си бе измислил работа и задача — наблюдаваше кьорла. Други задължения нямаше — изглежда на борда на този изследователски кораб никой не се нуждаеше от помощта на единствения нексиалист.
Натрупаните скали бяха разчистени и директорът Мортън заедно с още един човек се насочи натам. Те влязоха в разкрития отвор и изчезнаха от погледа. В наушниците на Гросуенър зазвучаха гласовете им. Придружителят на шефа заговори първи:
— Ама че бъркотия! Имало е само война и нищо друго. Сигурно сте забелязали тенденцията в машиностроенето. Тук всичко е вторично! Бих искал да знам как са ги управлявали и за какво са ги прилагали.
— Не схванах напълно мисълта ви — каза Мортън.
— Много е просто — отговори спътникът му. — Засега виждам само стругове и почти всяка машина притежава трансформатор, който приема енергията, преобразува я и подава за употреба. Къде се намира енергоцентралата? Надявам се, че в библиотеката им ще разкрием загадката. Какво е станало, че тази цивилизация е пропаднала?
В мрежата се вмъкна нов глас:
— Сиедъл е. Чух въпроса ви, мистър Пенънс. Намирам, че причините могат да бъдат две. Първата е липса на храна, втората — война.
Гросуенър се зарадва, когато научи името на втория събеседник. Към колекцията му се прибави още един глас. Пенънс бе главният инженер на кораба.
— Имайте предвид — отговори Пенънс, — че с помощта на науката те биха могли да разрешат проблемите с продоволствието, приятелю мой. Особено ако населението е било малко на брой. А ако не е било така, какво им е попречило да излязат в космоса и да потърсят там източници на препитание?
— Попитайте Джани Лестър — намеси се Мортън. — Аз чух, че преди кацането той разви цяла теория на тази тема.
Астрономът веднага се отзова на поканата:
— Длъжен съм да проверя казаното още веднъж, но вие ще се съгласите, че следващото съждение не се нуждае от доказателство. Този изгубен свят, с единствена планета около светилото, без нищо друго — дори луна или астероиди наоколо, и огромното разстояние до най-близката звезда, е създавал пред разумната раса ужасно трудна проблема: как от един път да разрешат задачата не толкова на междупланетните, а на междузвездните полети. Направете сравнение с нас. Колко бавно се придвижвахме в космоса, крачка по крачка. Отначало стигнахме до Луната. После — планетите. Един успех раждаше следващия. Едва след много години извършихме първото пътешествие към най-близката звезда. Така продължи, докато не бе изобретен антиускорителният двигател и галактическите разходки се превърнаха в нещо обикновено. Затова аз се съмнявам, че някоя раса би могла да постигне построяването на междузвезден двигател, без да се опира на предишен опит.