— Сега имаме достатъчно данни — диктуваше той в микрофона, — да направим, както се казва при нексиалистите, заключение за целепосочване.
И да доведе до край това заключение, му бяха нужни още няколко часа. Той отнесе доклада в приемната на Мортън. Вторият секретар зарегистрира листовете и едва тогава Гросуенър слезе в лавката и седна да се нахрани, като знаеше, че е направил всичко, което е по силите му. След закуската попита сервитьора къде се намира котката.
— Най-вероятно в библиотеката.
Цял час Гросуенър седеше в библиотеката и наблюдаваше кьорла. През това време животното лежеше проснато на пода и нито веднъж не помръдна. После една врата се отвори и двама сътрудника влязоха, като носеха огромна чиния. Следваше ги Кент. Очите на химика бяха зачервени. Той се спря по средата на помещението и заговори с уморен, но рязък глас:
— Моля, господа, аз искам всички да видите какво сега ще стане.
Въпреки че словата му се отнасяха за всички присъстващи, той гледаше само към групата на водещите учени, които седяха в специално отредените им секции. Гросуенър се надигна и погледна в чинията. Там се намираше някакво кафеникаво желеобразно вещество. Смит също скочи на крака.
— Минутка, Кент. При други обстоятелства не бих се бъркал в работите ви. Но сега имате вид на болен и преуморен човек. Мортън разреши ли ви този опит?
Кент бавно се обърна. Гросуенър отново седна на мястото си и отбеляза мислено, че изразът „болен и преуморен“ е слабоват. Под очите на химика се бяха отпечатали черни кръгове. А лицето бе загубило здравия си вид. Той се напъна и отговори:
— За опита поканих и Мортън. Той отказа да дойде. Но се съгласи, че ако съществото доброволно извърши каквото пожелая, то няма да пострада.
— Какво носите — не отстъпваше Смит — в тази чиния?
— Открих какъв елемент липсва — заяви Кент. — Калият! В тялото на Джарви са останали само две трети от нормалното съдържание. Сигурно ви е известно, че този елемент се съдържа в клетките на организма в комплекс с голяма белтъчна молекула и на тази комбинация се основава електрическият заряд на клетката. За живота това играе първостепенна роля. Когато един организъм загине, клетките отделят калия си и кръвта става отровна. Аз доказах, че част от този калий е изчезнал от клетките на Джарви, но не е стигнал до кръвта му. Засега тук има нещо неясно, но ще успея да го разбера докрай.
— Какво има тогава в чинията? — намеси се някой от присъстващите.
Хората до един оставиха настрани книгите и списанията си и с интерес очакваха продължението на историята.
— Направих суспензия от живи клетки, които да съдържат калий. Както ви е известно, можем да го постигаме и по изкуствен начин. Възможно е именно по тази причина да е отказал за обяд от нашата храна. Калият е бил в неусвояема за него форма. Идеята ми се заключава в това, че той има нюх или нещо подобно…
— Струва ми се, че улавя трептенията — подхвана Хърли. — Понякога, когато размахва тези мустачки, приборите ми реагират отчетливо и регистрират мощен статичен заряд. После отново не реагират. Смятам, че се движи в определен диапазон нагоре или надолу. Изглежда умее да управлява с волята си тези колебания. Освен това самото движение на мустачките още не означава появата на такива вълни.
Кент с нетърпение изчака Хърли да свърши.
— Отлично! Той улавя такива трептения. Когато започне да реагира, ще разберем какво му казват тези трептения. А вие какво ще кажете, Смит?
— Вашият план не взима под внимание три неща — отговори биологът, — първо, изглежда вие сте решили, че това същество е само някакво си там животно. Вие сте забравили, че то може да се е заситило с Джарви, ако наистина го е направило то. И трето, смятате, че му е чужда всяка подозрителност. Но какво пък, оставете чинията. Възможно е да покаже и обратното.
Експериментът на Кент изглеждаше достатъчно достоверен, независимо от съпътстващите го емоции. Звярът бе показал, че може да реагира бурно на внезапна провокация. Не биваше да оставят без внимание поведението му, когато го затвориха в асансьора. Това следваше от анализа на Гросуенър.
Немигащите очички на кьорла проследиха как двамата сътрудника поставиха пред него чинията. Те побързаха да се дръпнат, а Кент пристъпи напред. Звярът разпозна този, който сутринта се бе хванал за оръжието. Мигновено го разгледа, а после се зае с чинията. Ушните му мустачки разпознаха трептящото излъчване на айд. То бе така слабо, че не би го забелязал, ако не беше се съсредоточил. И айдът се намираше във вид на желе, следователно абсолютно непригоден за употреба. Но вибрациите бяха достатъчно силни и кьорлът разбра какво става. С рязко ръмжене се изправи на крака. Едно от пипалата на шията му подхвана чинията със смукалата си и съдържанието й полетя в лицето на Кент.