— Гордостта е конфуциански грях — поклати глава Шика. — Дълбок и опасен грях…
Десет минути по-късно Паркър отново се появи. В ръцете му имаше професионална фотокамера „Полароид“. Снима ги мълчаливо, после отново се скри зад одеялото си.
Когато се върна, в ръцете му имаше два британски паспорта. Подаде ги на Шика и промърмори:
— Ще издържат всякакви проверки, няма от какво да се тревожиш.
Между зъбите си стискаше клечка за зъби, дъхът му миришеше на котешка храна.
— Благодаря — отвърна Шика и ги прибра в страничния джоб на дрехата си.
Очите на Паркър не се отделяха от Улф.
— Стига вече! — леко повиши тон Шика. — Казах ти, че е редовен!
Паркър се приготви да отговори, но в колибата се разнесе детски плач и той разпери ръце да посрещне едно петгодишно момиченце, което се втурна към него.
— Кати! — гальовно прошепна той.
Момиченцето се покатери на раменете му и умолително вдигна глава:
— Хайде, татенце…
Той я сграбчи за краката и я пусна да виси с главата надолу. Плачът моментално престана, на негово място се появи весел кикот. Паркър я залюля насам-натам, русите й коси почти докосваха пода.
— Защо търпиш този ад? — не издържа Улф и махна с ръка по посока на морето от мръсни колиби.
— Защото животът винаги е за предпочитане пред смъртта — отвърна Паркър и продължи да разтърсва момиченцето. — От лицето ти разбирам, че не ми вярваш… Това може да стане само ако си на моето място… — Издърпа Кати на височината на раменете си, сложи я да седне на ръката си и отметна къдриците от лицето й. То беше зачервено и възбудено като на всяко дете по време на игра. Розовото й езиче се изплези по посока на Улф, Паркър весело се засмя.
— Преди седем години бях един от най-добрите брокери в областта на жилищното кредитиране, занимавах се предимно е изкупуването на терени за ново строителство. Но дойде кризата и всичко отиде по дяволите. Отивах на работа и гледах как хора, с които уреждането на делова среща беше по-трудно от аудиенция при папата, най-спокойно си дремят на бюрата и решават кръстословицата на „Таймс“… Невероятно! Телефоните мълчаха часове наред, тишината беше непоносима…
Паркър премести гъвкавото телце на Кати върху рамото си и продължи:
— После, разбира се, дойде ред на уволненията… Закриваха се цели кантори, работа никой не предлагаше… А моят съдружник беше изключително гадно копеле… Започнах да продавам. Първо БМВ-то и ролекса, после апартамента си в Батъри Парк Сити, при това на смешно ниска цена… Единственото хубаво нещо в цялата работа беше, че вече не плащах издръжка на бившата си жена… Тя обаче не е от тия, дето се примиряват лесно. Изпрати един куп адвокати да проверят дали наистина съм фалирал… После й поисках заем, а тя ми се изсмя в лицето.
Известно време се препитавах с каквото ми падне — миех чинии, запазвах маси, приемах нощни поръчки, от които всеки бягаше… Когато ме наръгаха за втори път, реших, че е крайно време да престана да се водя гражданин на Ню Йорк Сити и да спазвам законите.
Висях потънал в кръв пред отделението за спешна помощ на районната болница, гледах как санитарите тикат носилки с жертви на въоръжени нападения и се питах дали съм попаднал в Ада. Това не беше онзи Ню Йорк, за който мечтаех по време на детството си в околностите на Чикаго. И разбрах, че трябва да прекося линията, която ме бяха възпитавали дори да не доближавам…
Дойдох тук, защото това беше единственият начин да оцелея. И ако на нещо съм се научил сред бордеите, то е много просто — човек става хиляди пъти по-твърд, когато е на дъното… Постави ли си за цел да оцелее, нищо не може да го уплаши. Преди пет години изобщо не бих повярвал на подобни смахнати твърдения…
Очите му се плъзнаха към детето.
— А сега имам Кати. Майка й умря от свръхдоза хероин, а баща й го изкормиха, защото се опитал да открадне кутия с фасул от колибата на съседа… — от устата му се откъсна неразбираем звук: — Много е смешно, знаеш… Цял живот съм работил на Уолстрийт, всеки ден боравех с милиони долари, но въпреки това не знаех какво е отговорност… Разбрах го едва когато започнах да се грижа за Кати и често си мисля, че това е най-хубавото нещо на света… — изсмя се и добави: — Разбира се, аз съм длъжен да мисля така, иначе бързо ще превъртя… Но вярата е нещо странно — на моменти е крехка и чуплива, в други обаче е твърда като стомана… — Момиченцето се притисна в него, той се наведе и нежно го целуна по главичката: — Предполагам, че ще умреш от смях, но в момента чета Юнг… Задигнах събраните му съчинения от обществената библиотека, но не изпитвам никакви угризения, защото там тъй и тъй вече никой не стъпва… Мисля си колко странно е устроен светът… Как всичко си остава непроменено, въпреки бурното социално развитие и многобройните промени. В това има нещо много успокоително и искам някак да го внуша и на Кати — раменете му се свиха, гласът му прозвуча уморено и без предишната враждебност: — Всъщност не се знае, ченге… Може би твоят живот е по-голям ад от моя…