По същото време от долната палуба се изкачи младата фламандка, все още облечена в бяло и руси коси, разпилени по раменете. На екипажа тя изглеждаше като призрачно видение.
Младата жена прекоси палубата без да каже нито дума, изправена и решена на всичко. Щом стигна до стълбичката, където боцманът и показваше лодката в морето, тя спря за миг, обърна се към кърмата и погледна Корсара, чиято черна фигура се открояваше върху небето, разкъсано от огнени светкавици. Погледна няколко минути гордия враг на нейния баща, изправен на командния мостик, махна му с ръка за сбогом, бързо се спусна по стълбичката и се качи в лодката.
Боцманът изтегли въжето, без Корсарът да го задържи дори с един жест.
Общ вик се откъсна от устните на целия екипаж:
— Спасете я!
Корсарът не отговори. Беше се надвесил над парапета и гледаше лодката, която вълните бързо отнасяха в открито море, ту издигайки я, ту спускайки, като корабокрушенец, останал без весла.
Вятърът се усили и донесе далечния грохот на гръмотевиците.
Лодката все повече се отдалечаваше. На носа още личеше бялата фигура на младата фламандка. Ръцете и бяха протегнати към „Мълния“ в сетен порив на надежда.
Целият екипаж се бе струпал на десния борд и я следеше с очи, но никой не отронваше дума. Всеки от тях знаеше, че всеки опит да разколебаят гордия Корсар би бил напразен.
Лодката продължаваше да се отдалечава и сега представляваше голяма черна точка, която светкавиците осветяваха от време на време. Ту се показваше на гребена на вълните, ту потъваше в дълбините, за да се появи отново като фантастично видение.
След няколко мига тя вече изчезна в тъмния хоризонт, обвит в черни, гъсти облаци.
Когато флибустиерите обърнаха очи към капитанския мостик, видяха Корсара бавно да се препъва и да се отпуска върху куп навити въжета, с лице между ръцете. Сред стенанията на вятъра и рева на вълните до тях достигаха откъслечни ридания.
Кармо се приближи до Ван Щилер, посочи капитанския мостик, и каза с тъжен глас:
— Виж горе, Черният Корсар плаче!
ПОСЛЕСЛОВ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ
Някога малкият френски град Мантон влизал във владенията на италианския херцог Савон, чиито владения включвали също Ница, Вентилия и други градове. Оттогава са минали повече от два века, но и сега жителите на Мантон могат да ви покажат гроба на Емилио ди Роканера, синьор на Вентимилия, наречен Черният Корсар. Много са легендите свързани с името му, тук всеки може да разкаже живота му, но дали всичко е било така или не, това никой не може да потвърди. Истина е, обаче, че такъв синьор е живял действително и когато през 1898 г. Салгари написва романа си „Черният корсар“, той само възкресява едно познато на всички име, съживявайки блясъка на неговия ореол и спомена за онези исторически събития, на които Емилио ди Роканера е действуващо лице.
Интересно е тук да кажем, че годината 1898, в която се появява книгата на Салгари, съвпада със събитията около освободителната борба на Куба против испанските колонизатори, завършила с победата на кубинските патриоти и обявяване на независимостта на острова. Общественото мнение в Европа, настръхнало от изнесените факти за зверствата на испанските колонизатори, било изцяло на страната на кубинския народ, и в общност — на всички латиноамерикански народи, останали под колониално робство. Естествено, Салгари не е могъл да разгърне разказа си на фона на тези конкретни политически събития, най-вече поради факта, че цензурата била в ръцете на папата, а Испания — най-вярна и католическа негова дъщеря. Затова Салгари се връща малко назад и описва приключенията на Черния корсар, отдал целия си живот в борбата срещу човека, който поругал семейната му чест — испанският губернатор Ван Гулд.
На какъв исторически фон се движи Черния корсар?
Салгари намира начин да ни подскаже, че се отнася за периода, в който Испания се намесва в Тридесетгодишната война 1618–1648) на страната на австрийските Хабсбурги, поддържани от папата, против Франция, Русия и Англия, образуващи антихабсбургската коалиция. В отговор на военните действия на Испания във Фландрия, Англия и Франция почват усърдно да подкрепят пиратските нападения на флибустиерите и буканиерите над испанските кораби. Действията на флибустиерите и буканиерите — френски, английски и холандски заселници в Карибския архипелаг, нанесли големи вреди на тихоокеанската флота на испанците. В глава XV на своя роман, Салгари подробно ни запознава с произхода, живота и борбите на тези заселници против испанските подтисници. Но онова, което трябва най-дебело да подчертаем е, че нито на едно място в романа си Салгари не си е послужил с наименованието пирати. Черният корсар не е пират, а борец за правда, флибустиерите и буканиерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци — единствен начин да противостоят на набезите на испанските кораби, които насилствено искали да ги прокудят от земите, за да заселят там изметта на Испания — се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват. Разбира се, към тях се прикачили какви ли не авантюристи, дошли, по времето на златната треска в Америка, хугеноти, побегнали от папските гонения във Франция, каторжници и разорени благородници, жадуващи за бърза слава. Но всичко това става малко по-късно, макар имена като тези на Морган, Михаел Баска, Пиер Олонеца и други съратници на Черния корсар, споменати в хроники от онова време като имена на безмилостни пирати, получават в романа на Салгари благородната окраска на положителни герои.