Корсарът остана спокоен на прозореца, сякаш бе обикновен зрител, но не изпускаше от очи аркебузите на войниците, а Кармо и Ван Щилер, които бяха зад него, следяха за всяко движение на съседите, излезли по терасите на балконите.
— Но, за бога, кой сте вие? — попита накрая лейтенантът.
— Един човек, който не иска да бъде безпокоен от никого, дори от офицерите на губернатора — отвърна Корсарът.
— Подканвам ви да си кажете името.
— Мен пък не ми е приятно.
— Ще ви принудя.
— А аз ще дигна къщата във въздуха.
— Значи сте луд.
— Колкото и вие.
— Какво, обиждате ли?
— Нищо подобно, драги синьор, просто ви отговарям.
— Престанете! Шегата ви трая много дълго.
— Така ли? Хей, Кармо! Иди да възпламениш бурето с барут!
VIII
НЕОБИКНОВЕНО БЯГСТВО
Като чуха тази заповед, всеобщ вик на ужас се надигна не само сред тълпата от любопитни, но и сред войниците. Но най-вече ревнаха съседите и не случайно, защото ако вдигнеха във въздуха къщата на нотариуса, щяха да рухнат и техните. Граждани и войници побегнаха панически назад, а съседите се втурнаха лудешката надолу по стълбите, като мъкнеха със себе си най-ценните си вещи. Вече всички бяха убедени, че този човек — напълно луд според някои — щеше да изпълни ужасната си закана.
Само лейтенантът бе останал храбро на мястото си, от неспокойните погледи, които хвърляше към къщата, можеше да се отсъди, че ако беше сам или нямаше пагоните на командир, отдавна би офейкал.
— Не! Спрете, господине! — извика. — Вие сте луд!
— Желаете ли нещо? — попита го Корсарът с обикновения си спокоен глас.
— Казвам ви да не поставяте в изпълнение ужасния си план.
— С удоволствие, ако ни оставите на мира.
— Пуснете на свобода граф ди Лерма и другите, и ви обещавам да не ви досаждам.
— Ще го сторя веднага, ако преди това приемете условията ми.
— Какви са те?
— Да оттеглите преди всичко войската.
— А после?
— Да доставите на мен и другарите ми пропуск, подписан от губернатора, за да можем да напуснем града без да бъдем спирани от войниците, които сноват из полето.
— Но кой сте вие, за да имате нужда от пропуск? — попита лейтенантът, чието учудване нарастваше едновременно със съмненията му.
— Един задморски джентълмен — отвърна Корсарът гордо.
— Тогава нямате нужда от никакъв пропуск, за да напуснете града.
— Напротив.
— Но тогава на съвестта ви тежи някакво престъпление. Кажете ми името си, господине.
В този миг един човек, който носеше около главата си изцапана с кръв кърпа и едва стъпваше, сякаш беше куц, спря до лейтенанта. Кармо, който беше зад Корсара, го видя пръв и възкликна:
— Гръм и мълния!
— Какво има, момчето ми? — попита Корсарът, извръщайки глава към него.
— В момента сме издадени, коменданте. Онзи човек е един от бискайците, които ни нападнаха с навахите.
— Аха! — рече корсарът, повдигайки рамене.
Бискаецът, който наистина бе един от групата в странноприемницата, нападнала флибустиерите с дългите си навахи, се обърна към лейтенанта:
— Вие искате да знаете кой е онзи джентълмен с черната шапка, нали?
— Да — рече лейтенантът. — Познаваш ли го?
— Карамба! Та нали един от неговите хора ме подреди по този начин? Внимавайте да не ви побегне, господин лейтенант! Той е един от флибустиерите!
Вик, но не на уплаха, а на гняв се надигна от всички страни, последван тутакси от изстрел и вик от болка. По даден знак на Корсара Кармо бързо бе вдигнал мускета4 и с един добре поставен куршум бе повалил бискаеца.
Това дойде като капак на всичко. Двадесет аркебузи се насочиха към прозореца и Корсара, а тълпата ревеше с пълно гърло:
— Пребийте тези каналии!…
— Не, хванете ги и ги обесете на площада.
— Опечете ги живи!
— Смърт, смърт…
С бързо движение лейтенантът заповяда да свалят пушките и отиде под прозореца, на който облакътен го чакаше Корсарът, спокоен и усмихнат, сякаш тези закани не го засягаха.
— Драги джентълмен, комедията свърши, предайте се!
Корсарът отговори с повдигане на раменете.
— Разбрахте ли ме? — викна лейтенантът, почервенял от гняв.
— Напълно, господине.
— Предайте се или ще наредя да съборят вратата.
— Сторете го, но ви предупреждавам, че бурето е готово да дигне къщата заедно с пленниците.
— Но с тях и вие!
— Ех… да умре човек сред димящите развалини е за предпочитане пред унизителната смърт, която ми готвите след моето предаване.