— С една дума, вземай поука, следователю, как трябва да се работи! — отбеляза самодоволно Грязнов, довършвайки разказа си за успехите на Втори отдел при МУР. Запали една от своите „Беломор“, издуха дълга струйка синкав дим, тръсна пепелта в чашата от кафе и лениво попита: — Какво ще кажеш, мой човек, хубава операция проведохме с Арик, нали?
На естрадата засвири малък оркестър. Аз кимнах — сиреч добре сте се справили, момчета. Обаче една мисъл ми пречеше да се радвам за успехите на Втори отдел: „Нима Волин, моят университетски треньор по самбо, е убиец?“
Позатягайки възела на вратовръзката си, полюбопитствах:
— А къде е сега треньорът? Волин де?
Грязнов удивено втренчи очи в мен и бавно попита:
— Ама ти да не го познаваш?
Свих рамене:
— Бегло, срещали сме се в спортния клуб. Та къде е сега?
— Там, където му е мястото. В нашия арест на „Петровка“…
— А хилката? — продължих да любопитствам.
— Той се оказа случаен спътник. Волин само го е „метнал“ до „Берьозка“, затова го пуснахме да си върви…
И Грязнов с небрежен жест хвърли двайсетачката си „и аз съм човек“ в чинийката, където вече лежеше сметката.
7.
20 ноември 1982 година
— Тогава бях на дванайсет-тринайсет години. Мама ме остави да сваря каша от елда и заръча след половин час да сваля тенджерата от огъня и да я покрия с одеяло. После отиде на работа. Това беше през зимната ваканция. След няколко минути дойде един съученик да ме вика за кино — да гледаме „Карнавална нощ“. Разбира се, аз на секундата забравих за кашата. — Меркулов дълбоко дръпна от своята „Димок“ и продължи: — И така, седим ние и гледаме кинопрегледа с новините, който хич не ни беше интересен, бъбрим си нещо и се смеем — салонът беше полупразен. Изведнъж чувам как дикторът произнася с един такъв тържествен глас: „… както и маршалът на Съветския съюз Гречко5!“ Можеш да си представиш как се стреснах — с ужас си помислих, че моята елда вече е загоряла. И наистина тя беше не само загоряла, но и изгоряла — засмя се той, — пак добре, че не стана пожар. А ти си се затръшкал за Чарли Чаплин и бележничето. Всичко това са дреболии, брат.
Смеем се, но аз виждам, че Меркулов поглежда часовника си — чака резултатите от комплексната експертиза по злополучното бележниче на Куприянова, което вчера бях връчил на Слава да предаде в научно-техническия отдел.
Имаме „черна събота“, днес е почивен ден, но ние усилено бачкаме. Изготвяме план за разследване на делото. Аз залягам на моето старо и олющено бюро, Меркулов — на своето, блестящо с огледалната си политура.
За първи път се занимавам с такава работа — студентските семинари и прокурорската практика не влизат в сметката, всичко онова бяха тестове, игра. Поглеждам крадешком към Меркулов — той се преструва, че не забелязва притесненията ми, и си попълва общия месечен график в органайзера. От време на време набира някакъв телефон — явно иска да говори с жена си в болницата, но все попада на заето. В интервалите между това занимание и съставянето на графика отваря средното чекмедже, вади някакъв стар джобен часовник и се опитва да го навие, с което ужасно ме нервира. Според мен тоя часовник отдавна е за боклука — стъклото му е счупено, а когато Меркулов го разтръсква, вътре нещо стърже като ръждиво желязо.
Разтварям широката разчертана тетрадка, изработена в печатницата на Главната прокуратура и озаглавена „План за разследване на делото“, и пиша в графата „Вероятни версии“:
„Версия първа: Ракитин и Куприянова са убити от ревност: а) от наемни убийци, изпратени от съпругата на Ракитин; б) от близък, приятел или познат на Куприянова, който я ревнува от Ракитин.
Версия втора: Ракитин и Куприянова са убити с цел да се прикрие друго (или други) особено опасни престъпления — от хора, опасяващи се, че потърпевшите ще разкрият техните престъпления.
Версия трета: Ракитин и Куприянова са убити с цел да се присвоят ценни вещи — съветска и американска валута, неизвестни предмети, а може би и документи или текстове от секретен характер…“