— Та какво конкретно трябва да направя, Василий Василиевич?
— Преди всичко трябва да кажете само три думи: „да, съгласен съм“. Второ, да подпишете декларация… И трето, да отговаряте искрено на всичките ми въпроси и да ме информирате за хода на следствието по делото на Ракитин…
Насилих се да кажа:
— Да, съгласен съм…
Касарин извади от вътрешния джоб на светлосивото си сако лист, сгънат на четири, разтвори го и го сложи пред мен.
„ДЕКЛАРАЦИЯ
Аз, Александър Борисович Турецки, род. 1957 г. в гр. Москва, ръководен от висшите интереси на съветската държава, доброволно се съгласявам да работя за органите на съветската държавна сигурност и да изпълнявам само личните инструкции на началника на 3-и отдел на Главно управление «Т» при КГБ на СССР генерал-майор др. В. В. Касарин. Разяснено ми е, че в случай на разгласяване на държавна тайна и укриване на сведения, важни за държавата, може да бъда подведен под наказателна отговорност по чл. 64 от НК на РСФСР, включващ и висша мярка на наказание — разстрел.
А. Турецки
Москва, 23 ноември 1982 г.“
Извадих писалката си и подписах своята смъртна присъда. Нали се готвех да „разглася“ всичко това на Меркулов още при първия удобен случай. Освен това в следващите трийсет секунди трябваше да, бъда изпратен на разстрел за „укриване“ на важни сведения, тъй като на въпроса на Касарин дали сме намерили копия от записките на Ракитин, аз отговорих с твърдо „не“.
Не знам дали той ми повярва, но взе декларацията, пак я сгъна на четири и я прибра във вътрешния джоб. Колкото и странно да е, изпитах облекчение. Тоест влязох в ролята на доносник и предател. Но всъщност бях двоен агент, Джеймс Бонд. Единият от моите „господари“ беше този генерал от КГБ. Другият… Кой беше другият? Меркулов? Аз самият? Но това вече нямаше значение. Кръстосах крак върху крак и бодро, доколкото бях способен, попитах:
— Значи ме прикрепвате към Меркулов?
— Не съм се излъгал във вас. Умен сте — отбеляза сериозно Касарин. — Точно така. Направете го прозрачен на всяка цена. Аз трябва да знам всичко ново пет минути преди Коля Савинкин. Ще бъде добре както за вас, така и за мен, ако се справите с тази задача и ми кажете къде са копията от записките на Ракитин.
— Вие ще получите звание Герой на Съветския съюз, а аз орден „Червено знаме“ — изтърсих и се удивих от своята наглост. Явно алкохолът си казваше думата. Благодарение на него се държах дръзко и най-спокойно гледах Касарин в безсрамните очи.
— Не сте далеч от истината! — подсмихна се той, без да отмества поглед.
— Василий Василиевич, давате ли ми гаранция, че няма да си имам неприятности в прокуратурата?
— Давам.
— И коя е тя?
— Моята честна дума. Честната дума на един генерал от КГБ.
Вдигнах вежди като палячото от едноименната опера на Леонкавало.
— Имате ли друга алтернатива, Александър Борисович? — мазно попита Касарин.
Мъркайки си мотива от „Царицата на чардаша“, в хола влезе Сатин с поднос в ръце, на който беше подредил всичко необходимо за чая плюс три чинийки с киевска торта…
14.
През тази дъждовна ноемврийска вечер в Москва беше необикновено тихо. Дори в центъра, при проспект „Маркс“, не се виждаха обичайните тълпи от хора. В луксозния хотел „Берлин“9 група чужденци плащаха на рецепцията за наетите стаи. Беловласият портиер се бе прибрал в портиерната на топло и четеше „Вечерни новости“. Само откъм ресторанта в сутерена долиташе музика.
А в салона му беше наистина доста шумно. Високо разговаряха на масите си посетителите, келнерите усилено се суетяха около тях, а прочутият джазов оркестър на Гелер гръмко свиреше вариации на „Бублики“10.
В дъното на салона, на десетина метра от фонтана басейн с жива риба, вечеряше компания от елегантно облечени мъже и жени. Масата за дванайсет души бе отрупана с деликатеси, бутилки коняк и водка. Двамата добре обучени келнери деликатно се отдалечиха, когато висок пълен блондин се изправи и почука с вилицата си по чашата, за да помоли компанията за тишина. Той заговори тихо, но достатъчно ясно с едва доловим прибалтийски акцент.
В десет и три минути в хотела влезе млад мъж в синьо спортно яке, стрелна поглед към чужденците на рецепцията, пъхна в ръката на портиера бакшиш, зави надясно по стълбището към ресторанта и с отмерени крачки влезе в салона. Мъжът не привличаше вниманието с нищо особено. Обикновен московчанин, замогнал се с половин стотачка в джоба, решил да се почерпи с експортна водка и прясна риба. Никой не го погледна, а и той не се озърташе настрани. Мина покрай оркестъра, заобиколи оберкелнера, мъмрещ за непохватността един от подчинените си, и все така невъзмутимо се насочи към дългата трапеза на компанията.